ПОЕЗИЯ

+++

Обичам голи плевели,

те имат работа-

да търсят дрехи или да се крият.

Еротично е поражението им.

 

Споменът за облекло ги прави

манекени на грозни палта

на некадърни шивачи…

+++

Живеем в библиотека на убиец-

къща за кукли претърпяла земетресение.

Всички книги са готварски.

А нощем огромните му, тъмни очи

погълнали градове

се оглеждат за похвали.

+++

В тази смърт има зародиш.

Аз ли ще го раждам?!

Аз ли във воин ще го превръщам

и на война с моите богове 

ще го изпращам?!

Аз- с тяло от техните песни…

+++

Появиха се новородени старци.

Когато станат юноши

ще образуват рота

и ще стрелят с оръжие на щастието.

Боговете пак ще дойдат на земята

и между патроните, като сред цветя,

ще се разхождат.

Училищата ще се срутват-

неземно малоумие ще ни спасява,

като неземна обич.

Добре , че няма клетки за новородени старци.

КЪМ ТЕАТЪРА

Ще пристъпя моя божи храм

като забравена от векове молитва.

С белите криле на лебед

там ще възродя отново

бунта на красивото и святото.

По стълбите ще пропълзя като река,

дъха им с тялото си да запазя.

Никога няма да се съглася

от него и частичка  да изгубя.

Аз- кралицата на мрака.

Ще светя само в моя божи храм,

защото той единствен ме очаква

в нощта изправен сам,

събрал толкова много преклонение фалшиво.

Ще пристъпя моя божи храм

като забравена от векове молитва…    

В КОСИТЕ ПЕПЕЛЯВИ

Омръзнах си.

Лутам се в косите пепеляви на Марица.

Двете просякини сме,

но тя пред Бога,

а аз пред дявола.

Защото винаги е побеждавал той.

Омръзнах си.

А в мен тече

реката на диханието още

и буйната тръстика ме завива.

Лицето ми безчувствено оглежда се

в някакво стъкло

и вижда, че е същото като преди,

научило е наизуст къде стоят

очите му и веждите.

Научило е наизуст как плаче и се смее…

Не, няма да съм благодарна

на този, който ме създаде

с едно лице,

с тяло едно

и толкова много нечути молби.   

+++

Свещта се свлича,

за да коленичи

като срутен замък

пред ръцете, на които е принадлежал.

Свещта съблича се,

както аз бих искала-

до унищожение.

До красива , восъчна лавина. 

+++

Взе смеха ми Бог-

отказах да го заплатя.

През сънена гора пътувам,

през пейките отрупани със сняг

и им завиждам…  

+++

Дните.

Липсват ми

мъртвите дни.

В моето робство

невинни те идваха-

случайни или изпращани.

Умираха пред мен.

И чаках края им

да си почина.

Моя плът те бяха,

която срещу заплащане

 отрязвах.

Почти изядена съм вече

и нямам тяло,

в което душата ми да се протегне.  

СЪБУЖДАНЕ

Вали

и кара ме да мразя

буквите излегнали се като

старомодни дрехи,

хвърлени от Бога.

Да ме запазят.

Но от Него тайно

чакам звън на телефон

да каже, че съм хубава.

Преспивала съм по саксии,

по оградите да го дочакам.

Ако поиска

аз ще оглупея

или даже бих облякла

униформата на живите. 

+++

Аз умея да чувам

на уловената птица сърцето

като камбана прелестна, стъклена.

Тя се пръсва от своите звуци.

Аз умея да чувам и на сакатата мравка плача

и на бездомното коте очите.

Луната вие.

Аз чувам молбите-

една самотна риба

безпомощно заплувала към сушата. 

+++
Стъпвах на пръсти,
да направя място на другите.
Никого да не докосна.
Стъпвам на пръсти.
Вече ме болят.
Няма го моето място.
Отдавна е заето-
разпределиха си го Безименните.


+++
Ще пораствам от дъжда
като кална локва.
И той е миг животи чака обич.
Ще запомням всяко отражение,
дори случайните.
Но ако Бог поиска
в мен да се огледа
ще го изгубя в земната си същност.




ПРАЗНИКЪТ НА СМЪРТТА

Аз видях кръвта
на безплътния облак
как се разливаше в празната му утроба.
Видях- небето беше гроб-щастлив и сит.
Празнуваше...


+++
Изгорена.От червено око.
Удушена. Като огън.
Живея в циферблат.
И обикалям.
Заразена от слепец!



КЪМ МОЯТА СТАЯ

Моя хладна утробо,
прибирам се в теб
както във времето,
в което ме е нямало
и тъмнина е бил за мен светът.
Но пак усещам през нежните ти стени мълчаливи,
че сме забравени дори от омраза,че сме ничии.
Да спим, моя хладна утробо,
без сънища и без събуждане.



***
В кроткия човешки шепот
в усмивките на просяци
по пейките заспали ...
Намирам самотата
и обиквам утрото
с лице на непознат.
Вярвам на
разцъфналите кестени,
въпреки че са
шегата на бездарен оптимист
нарисувал ги
като безценни камъни
в музей със срутени стени.






ЗАТВОРНИЦИ

„АКО ЧОВЕК ПОПАДНЕ В ЕДНА КИЛИЯ
И НЕ МОЖЕДА ИЗЛЕЗЕ ОТ НЕЯ, ТОЙ ЗАПОЧВА ДА Я УКРАСЯВА"

“                                                       СТАЙНБЕК

Грозни майки раждат грозни деца.
Въздухът се измърсява.
Аз-все още аз.
Украсявам успешно килии.
И доходно.
Живея в моята-
От земята до небето.
Но ако можех да изляза...






КАМЕННИТЕ

Лятото е като въглен.Кривогледо.
Струва му се,че съм нестинарка.
Но не мога вече да танцувам
в зениците на съсипания огън.
Вече няма нито Бог,
нито заместник.
Земята е предъвкана,изплюта
от някой кит откупил ни,
запалил клечка от сърцата на влюбените
и я хвърлил върху нас-
неспособните да горим-
Каменните.







МЪКАТА НА ТЪМНИНАТА

Нощта е над мен.
Нощта ми е чужда.
Мъртви клони се спускат
от ръцете на богове слепи,
богове наранени.
Случайно убиват те слабите.
Слабите не умеят дори да говорят,
не знаят как да извикат.
Нощта е над мен.
Силна и чужда.
Аз се превивам.
Дори не се моля.







+++      

В ръцете ми Бог
е като подхвърлена играчка.
Как да го помоля да прости?!
Да ме залъже иска
сам със себе си,
за да не разбера,
че празно е небето,
за да не видя
как протяга длани сатаната...







КЪЩАТА НА ПРИЗРАЦИ

Прескачам през седмиците си
като през огнени обръчи,
Немощни старци -
години се свличат върху ми,
а всъщност обикалям стая
с каменни стени
над главата ми не е небе,
а е безкраен покрив...
Малките къщи под него са живи
с дълги до земята
бели и слаби коси,
полуоблечени в брашляни,говорят си.
Говорят си. Призраци...
Разказват нечии животи...
Моят живот?! ... Са те.
Всеки ден ги поздравявам машинално,
свикнала съм да ме направляват.
Свободните къде са?!
Аз бавно се вкоренявам в пръстта
и ще бъда скоро изкурубено дърво,
което не умира никога.
И също ще разказвам.






НА СЛИЗАНЕ

Понякога обичам злото,
както съм искала да го смажа
както съм искала да го няма.
Изпитвам луда страст
към слабото му, властно тяло.
Сякаш суха вейка от земята се размърдва, оживява...
Злото! Оживявам щом го видя.
Дори понякога не бягам
приятно е да ме обижда .
Точно то. Тъй крехко външно
с часовник и без дълги нокти.
Интересно е .
Искам да приклекна
полумъртва и замръзнала до него.
Ще почувства,че тази,
която се бореше с него е победена.
Тогава ще блъска,ще рита,ще хапе...
Злото! Любимото,силното!






+++
Нямам време да съм
еднодневна пеперуда:
чакат ме спирки
полуголи и раздрани,
затворници ръцете си протягат
 да ги храня...

+++

Светлина бяла
струи от очите
на тъмнополата нощ.
Смешни надежди
тя хруска като солети,
а в същност те са
собствените й пръсти-дълги и прегорели.
По-добре да вярвам в Нищото,
отколкото във видимия ужас.
Но не мога да порастна толкова,
защото съм длъжна да бъда равна с малките,
в епохата,в която боговете се самоизяждат.







+++

Търсете ме!
От уличните лампи
прося нежност.
Търсете ме!
Приютена в захвърлена шапка.
Бях тръгна да се погаля в дъха на спящите
като животно сляпо и бездомно.






+++

Не зная накъде да продължа,
забравих от къде съм минала.
Бунтовница съм аз срещу приятелствата,
свързаните хора,вървя,
след мен идва вятърът,
след мен идва Нищото.
Защо човешкото движение
да бъде само някакво поклащане
подобно водните растения?!
Кой измислил е да нямат право на спасение
закрепостените ни светове?!
Тръгнеш ли ще бъдеш сам.






+++

Мъката няма ваканция.
Като глуха старица
тя върви по небето
и без да иска изпуска
безценните си мълнии.
Чува единствено гласа на смъртта.







ПОРТОКАЛОВОТО ПЛАМЪЧЕ НА НЕОЧАКВАНОТО

Ще завали сребро от бедното небе-
то на парцали над главите ни се полюлява-
изоставено, забравено.
Ще завали спокойствие в разкъсания сън на Бедните-
по ъглите положили глави.
То прави живото в мен да оживее,
защото светва портокаловото пламъче на неочакваното.
Като в религия ще вярвам в него.







+++

Ще ни види всички едноокото небе.
Ще види как градъте повален
под ледена змия от електричество
и как обидените от света

се  вглеждат в релсите на влакове.