ПРОЗА

ПРИЯТЕЛЯТ НА ШЕФА

Гладът в първи курс само напомня приятната мисъл: „Станах студент“.

Но гладът в пети курс предвещава единствено безизходицата, която ще съпътства целия ти живот занапред.

Бях преминала и през двата му етапа, когато с Христо взехме решение: Той се хваща да работи като продавач в хранителен магазин, а аз му помагам да изнесем голяма част от продуктите. След това делим по равно.

Когато собственикът на магазина щеше да разбере за огромните липси нямаше да  може и да си помисли, че това наглед добродушно момче, под строгия му надзор, е откраднало стока за хиляди левове и затова щеше да бъде сигурен, че не може да смята или че е разсеян. Щеше да го уволни. Но ние вече щяхме да имаме храна за месеци напред.

Това беше единственият начин да оцелеем. Нещо, което никога не можеше да се случи със заплатата му почти равна на пенсия.

Този път Христо работеше нощна смяна. Минаваше полунощ. Беше време да действам. Когато влязох в магазина, видях, че Христо не ме чакаше сам, както друг път. Седеше на една маса с още едно момче. Когато ме видя, стана да ме посрещне, направи се, че ме целува за добре дошла и ми прошепна: „Този е приятел на шефа. Пo всяка вероятност е пратен да ни следи. Усъмнили са се. Внимавай да не се издадеш. Когато си  тръгне ще ти дам храна“.

 Христо ме покани при тях на масата и ме запозна с момчето. Тo веднага започна дълъг, интелектуален разговор. Първо разказа за своите две висши образования. После за петстайния си апартамент в столицата. За четирите западни езика, които владее... Говореше с дълги изречения които, ако въобще свършваха някога, забравяха откъде са започнали. Стана ми ясно, че няма намерение да си ходи....

Премаляваше ми вече и от безсъние. Часовете на нощта минаваха. Не се бях прибирала от сутринта /откакто тръгнах, на лекции/. Вече бях сигурна, чe ако не ми се отдаде някога възможността да се нахраня, то все трябва да ми се случи да поспя. Поне един час преди утрешните лекции. Вече трети час с Христо мълчахме и пак вече трети час момчето говореше, обясняваше, разискваше... Ето, тази хватка от страна на шефа на Христо, не бяхме предвидили. Бяхме предполагали, че може да се оплаче в полицията, че може да го осъди или да го пребие. Даже бяхме предположили, че може и да полудее, ако разбере за кражбите. Но никога не бяхме си представяли, че ще изпрати някакъв негрозен интелектуалец, който цяла нощ ще ни поучава и ще се интересува имаме ли въпроси. Той прескачаше от тема в тема, само и само да не се изчерпа по някакъв начин.

Беше ясно - няма да си тръгне, преди аз да си тръгна. Явно, че ме е засякъл шефът на магазина, когато съм изнасяла торби с продукти.

Колкото и да не ми се искаше да си легна гладна, заявих  че се прибирам. Приятелят на шефа също заяви: “И аз ще тръгвам. Ще те изпратя, нали може?“ 

Когато тръгнахме по нощните улици, го усетих  някак си близък. И се сетих, че това беше от дълго му говорене. Беше разказал за себе си, за това, което е прочел, което мечтае да прочете... А аз мечтаех само едно - да се нахраня.

Когато стигнахме до вратата на блока ми ми хрумна, че когато си тръгне, аз мога да се върна в магазина. Но той ми заяви, че смята да ме изпрати до вратата на апартамента. Представих си как се прибирам, а той стои цяла нощ на коридора, да пази да не изляза. Кипнах и му обясних, че имам важен разговор с Христо насаме, че има нещо, което съм забравила да му кажа, а е много спешно. Той веднага ми пожела „лека нощ“ и си тръгна.

Влетях в магазина, казах на Христо добрата новина и веднага напълнихме две големи торби –майонеза, кисели краставички, лютеница – имена на толкова неосъществени мечти.

Когато трябваше да ги занеса в къщи, обаче се оказа, че толкова много тежаха, че Христо трябваше да ме изпрати.На гладният човек все му се струва, че може да изяде цял магазин.

С Христо излязохме от искрящия от светлина магазин и съвсем забравихме, че го оставихме отключен със сто пъти повече продукти от тези, които носехме в двете найлонови торби. В този момент, когато погледнах пред себе си, видях на няколко метра, да се движи уверено приятелят на шефа. Непонятно защо се беше върнал. Казах на Христо да се прибира с найлоновите торби и хукнах  да го забавя. Приближавах се и си мислих, че всеки момент той ще извика на Христо: „Спри! Хванах те на местопрестъплението! Крадец!“ Но вместо това той само каза:

-         Не мога да заспя.

Когато двамата  с него влязохме в магазина видяхме, че Христо вече седнал зад щанда имитираше, че чете вестник. Така се учуди като ни видя, че дълго разпитва откъде и защо се връщаме. Краткото време, за което торбите бяха изчезнали се опитваше да гарантира, че всъщност те бяха само нечие привидение. В такъв случай човек се страхува да пита за това, което е видял преди малко- нали лудият никога не си признава, че е луд.

Не знаех как и къде Христо е успял да скрие торбите, но мисълта за пореден опит да стигнат до стаята ми вече ме ужасяваше. Той щеше да бъде по- голям провал от сигурния глад. Бях премаляла, вече и от безсънието. Отново станах да си тръгвам. Естествено, приятелят на шефа също тръгна с мен. Вече единственото ми желание беше да стигна до стаята и утре никога да не идва.

- Исках да поговорим- изведнъж каза той уверено.

Знаех, беше видял всичко.

-         Трябва да ти кажа- започна той- че съм влюбен в теб…И за това…идвам често в магазина…И за това…не мога да заспя…

-         Не си ли приятел на шефа на магазина?!

-         Не. Аз дори не го познавам. Кой е той?

Мислила съм си, че любовта може да направи мъжете смешни и жалки, но сега това не ме занимаваше. Отдавна бях забравила, че хората имат пол. Или пък, че аз имам…И че понякога някой се влюбва в някого. Беше ми отговорил на всички въпроси, които съществуваха. Не, той не беше никакъв приятел на шефа.

ЗА ИЗКУСТВОТО И СПОРТА

 

Тръгнах по пътя на театъра и поезията и той ме заведе в спортната зала. Отворих вратата, пристъпих тържествено и попитах:

-         Нали тук е Народният театър?

-         Не е точно Народният театър, но е…Вашето точно работно място.Влизайте, чакахме Ви- отговориха.

Тъкмо мислих да се върна, когато ме обхвана любопитство, защо и кой би могъл да ме чака тук. Пристъпих, подът беше мокър, едва не се хлъзнах. Беше плувен басейн. Чистачката си чистеше, продавачката на билети си продаваше билети. Не видях никой, който тържествено да ме очаква, а и нетържествено- също.

-                     Хайде де, какво се оглеждате, влизайте в басейна- провикна се касиерката разсеяно, докато очите й задълбочено гледаха в телефона й.

-                     Нямам време , в момента, трябва да довършвам една книга- казах и се обърнах да си тръгвам.

-                     Сигурно, но няма да можете да я издадете, ако не поплувате.

-                      Аз не мога изобщо да плувам! Що за глупости! От къде Ви дойде на ума подобно нещо?

-                     Ето писмо от издателството.

Наистина директорът на единственото издателство, което беше приело да издаде книгата ми, беше подписал писмото, в което се казваше, че…имат изискване малко да поплувам. Бях свикнала с глупостите в моята държава- колкото и да се бях бунтувала, те винаги се налагаха. „Какво пък - помислих си- това не е толкова лошо. Тъкмо малко ще се пораздвижа.“ Влязох във водата, легнах по гръб и  заоглеждах  грозния таван, запотените, огромни стъкла на залата. Направих няколко маха и замалко щях да се удавя.

-         Ще се научиш, не е толкова трудно- подвикна ми спасителят.

Напсувах го наум и продължих да упорствам. След няколко месеца наистина плувах сносно, но това никак не ме радваше- само исках да приключи.

-         А сега ще участваш в състезание- казаха ми, вместо това.

-         Какво състезание, аз едва се научих да се задържам над водата…

-         Защо не си прочетеш писмото добре?

Прочетох го. Трябваше да се явя на състезанието.Сама не можех да повярвам, че спечелих първо място. Може би, защото плувах на живот и смърт, заради книгата. Издадоха я наистина, аз вече бях автор или… спортист.

Най- накрая излязох от басейна, облякох се, но малко преди да си тръгна ми връчиха ново писмо. Друго издателство ми предлагаше да издаде следващата ми книга, ако се явя на състезание по лека атлетика. От къде бяха разбрали, че докато съм плувала , съм писала?! Замислих се- то това беше като греховете- първият е най- труден.

Отидох на стадиона, не че не ми се искаше, вече да свия наистина към Народния театър. Състезанието беше на дълги разстояния. Тичах и си представях театралната зала, меките й фотьойли, светлините й, топлината й…Кой ли сега е там от колегите ми?! С какво бях виновна аз, че трябваше на студа, под дъжда да тичам?!

-         Ето ти пак си победителка- казаха ми накрая- В Народния театър няма победители. Не си ли щастлива? И втората ти книга вече е факт.

-         Значи е време да тръгна към театъра най- накрая!

-      Можеш да тръгнеш, но към следващата спортна зала- тази за бойни изкуства. Ето, че трето издателство иска да издаде следващата ти книга, но…ако станеш шампион по таекуондо.

-         Не! По- добре да съм жива, отколкото известна!

-     Помисли си.Защо смяташ, че плуването и бягането са по- лесни?!На плуването можеш да се удавиш, а от бягането на дълги разстояния може да ти спре сърцето. И все пак ти ги научи и победи и в двете. Пробвай таекуондото. Може и то да ти се отдаде..Ако не успееш, ще се откажеш, има поети, които са умрели без да видят нито една книга, а ти вече имаш цели две- предостатъчно!

-  Цели две?! Какво са две?! Някои са с петдесет, шестдесет…осемдесет, даже.

Може би, защото вече тялото ми беше закалено в спорта и с таекуондото ми потръгна. Дори ме вдъхнови. Сигурно, защото отдавна исках да набия някого. На състезанието, обаче, набиха мен. Отворих очи- бях просната на земята, на тавана светеше силно някаква лампа. Две думи се въртяха в главата ми- „ Книгата, театъра.“

„ Победител, победител“- крещеше публиката. Изправиха ме, съдията вдигна ръката ми и прошепна:

-         Не помниш ли, че преди да паднеш така го фрасна…!

            Да и следващата ми книга беше издадена, а после и следващата и следващата, защото аз ходех от зала в зала, в зала, основно вече на тези за бойните изкуства.

Не си и помислям ,вече, да попитам къде е Народният театър, защото толкова насинена и начупена и да отида няма да ме искат. Представяте ли се пресконференция на представление в голямата зала: на сцената- артистите, режисьорът и един човек с размазано от бой лице, целият в синини, с кръвясали очи- драматургът.

 

НОСЪТ НА ГОСПОД

 

   Тя живееше като в затвор, в единична килия. С дни не излизаше от къщи, никога никой не идваше при нея, никога никой не й се обаждаше по телефона. Беше млада , а нямаше никого. На прозорците й имаше решетки, а пред тях – грозна гора. В малката й къща беше тъмно и студено и по бедност приличаше на истинските затворнически килии. Сякаш беше една от онези невинни жени, чиито души вграждаха в къщи.

   Един ден, без да беше есен, паднаха листа по такъв начин, че в короната на едно от дърветата се появиха две огромни дупки. И там, вътре в тях влезе небето. „Очите на Господ“- помисли си тя, която винаги се беше взирала през прозореца за искрица светлина. Тя вече не беше сама. Всеки ден имаше близък, с чиито очи общуваше. Те я гледаха, одобряваха, живееха с нея. Тя вече имаше съпруг, който беше честен, спокоен, верен. Вътре в тези очи не беше само небето. Изсъхналите клончета, по средата, тя определи като зеници. Присвити от светлина. Но колкото и да се вглеждаше нищо не й заприлича на нос или уста. Равното тъмнозелено й се струваше размазано лице на някой демон, който не искаше да си отиде, въпреки категоричното присъствие на очите. По цял ден мислеше къде е носът на Господ, къде би могла да му е устата.

   Веднъж реши да излезе от къщи.Вървеше със самочувствието на несамотен , вече човек. На жена, която има закрила и обич. Обаче пак нямаше къде и при кого да отиде. Не познаваше нито една друга божия съпруга, като нея, на която да отиде на гости и да си говорят на общи теми.На другите, обикновените съпруги, не знаеше езика. И не само на съпругите, на всички хора, които говорят с думи, едни и същи всеки ден, прости думи, които могат да се научат лесно, но тя не можеше. Какво ли пък трудно има човек да каже на съседите си, например: „ Как сте? Какво правихте днес? Сготвихте ли вече обеда? Сложихте ли зелето? Направихте ли виното? Изпрахте ли прането?“ Всички щяха да й отговорят веднага, дълго и щастливо. Но за нея тези думи бяха изключително трудни. Един- два пъти се беше опитала, но прозвуча неадекватно и стана за смях.

   Изведнъж се сети, че може да отиде в зоологическата градина- животните нали и те не говорят като нея. Застана пред клетката на понитата. Деца им подаваха откъснати от страни тревички, а те стояха някъде в дъното. Тя беше от края все по- избутвана от другите. 

   - Ако сте гладни, елате тук да се нахраните.- каза на понитата тя.- Децата ви обичат и няма нищо страшно.

 Животните се обърнаха и с бавен тръст се доближиха до нея. Досегашните крясъци стихнаха и всички се взряха в нея, сякаш и тя също беше пони. 

   -Аз нямам трева.Отидете при децата.- им каза. 

  А те я погледнаха точно както я бяха гледали онези очи пред прозореца й, тръгнаха към децата и веднага започнаха да пасат от ръцете им. Тя продължи към другите клетки.Стигна до хипопотама. Около него също имаше много хора, но не само,че не му подаваха храна, а и майките говореха на децата: „Виж, виж колко е страшен!“ За нея, обаче, очите му пак приличаха на небесните очи, които тя вече познаваше толкова добре.Умни, доверчиви. 

   -Ела да се изкъпеш в езерцето - каза му. 

   Хипопотамът веднага стана и влезе във водата. 

  -Покажи им как плуваш.- продължи тя и той заплува. Сякаш беше нейното послушно дете.  

   -Сега си отвори устата да ти видя зъбите.

Той , като на зъболекар отвори уста и я погледна да разбере дали харесва зъбите му. Кога тя беше станала перфектен дресьор? Кога всички животни се бяха научили да изпълняват желанията й? Някъде преди раждането й, сякаш. Клетката на слона беше празна. Той беше някъде вътре на хлад. Децата казваха само разочаровано“О-о-о“ и отминаваха.

   -Ако искаш да се видим ела , за малко - каза тя.- Знам, че ти е горещо, но за малко и после пак ще се прибереш.

   Земята се разтресе.Чуха се тежки стъпки и слонът се появи с вдигнат хобот, като на ревю обиколи клетката и спря пред нея. Тя се почувства обичана, много обичана. Продължи да му говори:

   - Аз съм много самотна. Нямам деца, приятели, никого.Не мога нищо.

  - Ти си избраница.- каза й слонът.- Ти си единственият човек, който може да говори с всички животни. Не само тук с нас, а и с домашните и дивите. Всички ние страдаме много, защото онези, които знаят думите винаги са по- силни. Ние сме винаги неразбрани.Ако те можеха да говорят с нас щяха да ни уважават. Когато уважаваш някой не можеш да го застреляш, заколиш или затвориш в клетка. Ти си много важен човек.

    - Как ще съм важна, никой не мисли така.- отговори му тя.

  - Ние ще кажем на всички- каза слонът- обиколи още веднъж клетката и се прибра.

   Тя си тръгна щастлива и вдъхновена, но излизайки от зоологическата градина и щастието й и вдъхновението й изчезнаха. „Освен всичко друго съм и луда".- помисли си- "Що за глупости! Слон до говори!Щял да каже на всички, че съм избраница. А как ще каже , като само аз знам техния език. Дали има на света друг човек мълчал толкова дълго, колкото мен, че да е научил и той езика на животните?!“

   Тя се затича към единственото място , което й внушаваше спасение- железопътните релси. Пристъпи и легна като в удобно легло.Изпита възхищение към тях. Толкова много влакове са минавали от там с толкова много хора. Почувства, за миг, топлината им, дъха им. Релсите, като че ли , и те задишаха. Особеното им ухание я упояваше. Сякаш бяха огромни, неземни цветя. Ето сега се чувстваше избрана. Влакът ще дойде специално за нея.Заоглежда този чуден свят. Изведнъж видя ,на няколко метра ,от нея , по средата на линията, едно дръвче, около метър.“Носът на Господ. Ето го носът, носът…“ , помисли си тя. Релсите бяха спрени от движение, иначе как би могъл да мине влак и да не смачка дръвчето?!Носът на Господ наистина беше там, защото беше дошъл и отново я гледаше. “Колко е голямо лицето ти, Господи!“ 

 

+++

Има нещо дяволско в пролетта. Дяволско…доколкото божествено.Светът съществува заради пролетта. Хората също съществуват заради пролетта. После се озлобяват от придобитото познание. Пролетта е безпричинната любов към нескопосен труд. Нещо дяволско…Какво би станало ако някой старец създаде едно вечно островче на пролетта?! Вдъхновено, наивно, неправилно, но сигурно. Всички хора, с които ще живее, ще се влюбва, ще нарича приятели… ще бъдат негови внуци ли?!

Дърветата са най- грозни лятото. Никой не изпитва жал към тях. Никой не изпитва милост.

+++

Намерих създателя- Слънцето- онзи красив Сатана. Когато той се обиди затваря очите си и в живота на човек става тъмно.

В окото на най- страшните моменти съществува някакво неземно щастие.

Всички баби, всички дядовци са част от Слънцето. Къде Слънцето се превръща в кал? Да се усмихнеш на Слънцето означава да обикнеш онези, които крадат, убиват брат си и изобщо убиват, изяждат се един – друг…Всичко това е Слънцето. Създателят, техния създател и на всичко останало.

Плажът и морето са един огледален образ на целия живот.Само тук съм съгласна да бъда близо и доволна до грозни, мръсни, заразно болни.Тук е Слънцето- нашият създател.
 

+++

Обичам октомври като себе си. Започвам да вярвам на дърветата като на хората в театъра. Щом някой започва да се преоблича, значи го е имало.Отдавна го е имало. Щом някой гледа преобличащите се, значи прилича на мен. Самотата му прилича на моята.Обичам тъмната зала с приятели, които не се познават.

+++

Обяснявам се в любов на зимата. И като всяка любов се страхувам да не си отиде. Гледам я, пипам я дали е истинска, дали е тя. Зимата дори дърветата „изгубени в гори“ са по- малко изгубени.Защото са законно изгубени- другите дървета, в момента, ги няма.

Обяснявам се в любов на светлината на зимата.Имам я за моя.Не мога да повярвам, че тя някога ще си отиде. Не, не си отива.Просто почернява от паразити. Пожълтява от гласовете им.

МОЯТ НАЙ- ДОБЪР ПРИЯТЕЛ

 Не знам къде е третото око на моя най- добър приятел, защото той има пет очи. Има и каскет и мустаци, а устичката му е малка като на момиченце. От страни има две трапчинки. Бузите му са малко обелени, въпреки, че никога не е падал. Може би просто от старост, но не знам защо на мен ми изглежда винаги млад. Той е жълт, никога не се изчервява. На главата си има две издължени уши. Издълже-е-ени, специално, за да ме чува. Живее в малката горичка срещу нас. Лятото някаква несериозна зеленина го скрива. Но той е винаги там- при мен. Не си отива като нея зимата и не подскача като гладно врабче. Никога не е зает. Дава ми да го гледам.Когато дойдох да живея тук мислих, че срещу нас е сградата на полицията. Изпитвах огромно упование в нея. Не се страхувах от нищо. Докато не се появи една луда баба и не ми каза, че тъй като била изгонена от близките си тя заживяла там.И още каза:

-              - Толкова се страхувам. Само чакам да си светнете лампата.Във Вашето прозорче ми е упованието.

 След време изгонената, луда баба умря. Но все още там светва по някое прозорче. Дали има още някой, на който се уповавам да се уповава на мен? Той винаги отива там.   

ДА ИМ ПРИПОМНЯМ

Срещу вратата на моя блок няма улица за пешеходци. Има улици само за онези с коли. Който няма кола трябва да се качва по едно баирче, за да забавлява онези с колите. Всъщност  кола нямат , в нашия блок , циганите, децата и аз. Именно това баирче ме накара да купя тук апартамента си.Беше зима. Предстоеше ми да пиша научна работа. Още при първия оглед на апартамента останах влюбена в летящите деца с шейни- уникална гледка за жена, която все още няма свои. Точно тогава останах и без пари и само щастливите гласове на децата ме хранеха.

 Циганите се изкачваха  обикновено тромаво, като виновни по повече или по един-двама, но винаги в унисон със сезона.

 Аз, колкото и до бързах,  винаги си обувах обувки с високи токчета. Лятото се борех с дълбоката кал от дъждовете- яростно забивах токчетата си, често падах, но ми беше приятно незнайно защо. Зимата в леда се хлъзгах, удрях и ожулвах и независимо дали падах назад или по лице…пак беше хубаво! Дори добих и спортна форма.

Случи се така, че се разболях. Имах операция.След като се прибрах в къщи и погледнах от прозореца сама не можах да повярвам, че ме няма вече на баирчето. То стоеше като сцена, спокойна в очакване на стъпките на лудата. Инстинктивно посегнах към обувките с високи токчета- моето работно облекло на роб, но изпитах ужасна болка. Сложих ниските си обувки и отново тръгнах да се изкачвам по баирчето. На онези с колите така зажаднели за наказанието на бедната луда този път да подаря болката си.Не защото умираща трябваше да ги поздравявам, а защото трябваше отново да им припомня те колко много не могат. Сега краката ми поглъщаха стъпките на всички други- така мръсните цигански и така светлите детски, смесваха ги по някакъв странен начин. Приемах в себе си всички щастливи и нещастни, глупави, хитри, наивни и така и само така си взимах правото да остаря както аз си искам- с моята уникална старост- познанието за най- бедните.Знаех, че иначе старостта прави от хората само малоумни нещастници.

ВЕЛИКАТА СЛУГИНЯ

  Докато търсих Бога и дявола тя ме е наблюдавала като обидено дете. Стори ми  се тайна. Стори ми се нежна.
  Опита се да ме заговори, прекъснах я, сложих я за зрител. Да се учи от бързите  ми крачки. Не знаех, че по- късно тя ще изхвърли всички фотьоли от зрителните зали. Докато аз пазех сцените... Докато аз гледах дявола под  лупа, докато го мислих за мъж, докато разбрах, че е животно различно от всички животни и накрая установих, че е сила стъпила на земята преди хората.
  Срещна ме уж случайно, един ден, Великата слугиня и ми каза:
  - Ужасно си обедняла, ела да ти дам работа.
  - Какво ми предлагаш да работя? Аз съм изследовател.
  - Ще продаваш банички.
  - А кой ще изследва Бога и дявола?
  - Слугите.
  - Те не разбират, нищо няма да открият.
  - Да се правиш, че вършиш тази работа също е работа.
Приех да продавам банички. Под тезгяха държах баничките, над тезгяха - книгите.
  - Защо не искаш да си слугиня? Твоят живот се дължи на слуги , а не на изследователи- каза със съжаление тя- А искаш ли на теб да слугуват?
  - Не искам да имам нищо общо с никакви слуги.
  - Ако не станеш слугиня ще взема живота на баба ти и дядо ти.
Отказах. Взе го.
  - Ако не станеш слугиня ще взема живота на майка ти и баща ти...

  И пак каза:
  - Ти издържа изпита и заслужаваш истината за приказката. Истината за рибаря и златната рибка. Когато жената на рибаря поискала златната рибка да й стане слугиня, тя не се ядосала и не си взела всичко, както са те лъгали, а напротив- съгласила се и станала. Да, случило се- Слугинството на златната рибка. Сега ще слугуваш на мен.
  Така започна моето слугинство на слуги - след като бях отхвърлила всички други видове. След като бях отрязала толкова много живо месо от себе си, за да не бъда никога слугиня дори на невинни. Великата Баба размяташе плаща си, нарочно разхвърляше, храчеше и псуваше по цигански, а аз вървях след нея приведена и усмихната и чистих. Привиждаше ми се като мъж, в който бях не влюбена, встрастена. Разбира се виждах, че е мъж, който прилича на дебела и зла баба, но бях сигурна, че това е красотата. Дори знаех, че ако ме напусне аз ще търся друг задължително подобен на баба. Как бих могла да  обичам някой, който няма малки ръце и крака, малки гърди и уши и голямо туловище?! Да, изживявах се като единствената внучка на несъществуваща баба.
  Веднъж Великата слугиня прие своята добродушна бабешка физиономия, добродушна като на онези баби опити току-що от спомени, и каза:
  - Не разбра ли, тук не живее нито Бог, нито дявол. Това е моята къща. Спечелила съм я със слугинство...  

ВЕЩИЦИ

Добър бил климатът в България между комунизма и неофеодализма, поникнали вещици. Набрах си. Аз- безгъбната, безцветната, негорската, неполската, неморската.

Изглеждаха усмихнати като обикновени слугини, но на пипане бодяха. Двете са рижи, двете с черни къси коси. Двете имат живи лоши мъже, двете -починали лоши мъже.

Сега и само сега умните нещастни жени оставали живи , млади и красиви като момичета,  след 70 години.

Похвалих им се, а те се намръщиха и ме ухапаха. Трябват ми, защото са добри математици. Решават ми задачите.

Само огромното нещастие ражда гениални математици. А аз сякаш съм изживяла живота си като ученичка от Математическа гимназия , в кома. Учителите като са ме видели, че спя не само, че не са ми писали неизвинени отсъствия и двойки, не само, че не са ме изгонили, а все повече са ме презаписвали и са ме натоварвали с все повече задачи.Имам ли друг избор освен да включа вещиците?!

        Отговор на 1-ва задача от 1- ва вещица:

-                            - Говори с всички , които те мразят.

       Отговор на 2- ра задача от 2 -ра вещица:

-                          -  Имаш хубав изказ, внимавай политиката да не го съсипе.

        Отговор на 3- та задача от 3- та вещица:

-       -             Когато купуваш подарък на някой взимай си фактура на свое име, за да можеш да докажеш какво си направила за този човек.

      Отговор на 4- та задача от 4- та вещица:

-              -  Аз съм на 62 години.Ти си с 20 години по-млада.Не ти завиждам.На още по- младите пък още повече не им завиждам. Днес е хубаво жената да е на 62 години.

    Чудя се тези вещици дали са противозачатъчни.  Да не съм забременяла с вещица, докато ги отглеждам. Дали любовта ми към тях не е също висша математика- щом реших всички задачи с решението на една- да набера вещици.Щом съм засилила нещастието си до точката на щастието...Щом се събуждам, събуждам и не умирам и ставам все по- красива от тази болка, все по- красива...

АРХИТЕКТУРА НА БЕЗДЕТСТВОТО

Повечето хора са победени  от по-слаби от тях...

Мен ме победиха 20- метрови дървета – по-ниски и по- малки от мен.

Едно бездетство беше архитект на живота ми. Престъпно като обикновеност, обикновено като приятелство.

Като дете живеех в огромна къща късен сецесион фрапираща от тишина под сериозните, каменни лица на фигурите по прозорците.

На горните етажи на всички къщи на улицата живееха бездетните. Стаите им бяха много по- големи, чисти, богати... В тях живееха старци на по 80-90 години, но бодри и бързи.

Едно насекомо може да стои много дълго в застинала поза и изведнъж да скочи или да полети с невероятна скорост и да полази някого, да го ужили.

Защо тези хора бяха заели точно горните етажи тогава не разбирах. Те наблюдаваха с особена осанка от там и когато забележеха някаква нередност- дете, топка... пристигаха светкавично, мачкаха с крака играчките ни, а нас започваха да ни дерат със странни дълги и остри, силни пръсти. Те рисуваха по този начин тишината на късния сецесион, където само по ъгълчетата, ако някой старателно потърсеше, можеше да види клекнали, разтреперени деца.

Така бездетните строяха градинките по дворовете пълни с миришещи на лошо цветя.

Мислих, че всичко приключи, когато след много години се преместих да живея в друг град, в беден квартал с безвкусно измислени грозни блокове и безименни, калдъръмени улички. Пак живеех на долния етаж- родих децата си.

            По горните етажи, се оказа че отново живеят бездетни. Болезнено пазех децата си от свободата и гнева им. А тези бездетни бяха толкова кротки. Те бяха приятели. Един ден разбрах, че нямам други приятели,освен тях. Бяха се сближили с мен уж случайно, незабелязано. Грозновати, оригинално нервни разказваха ми с пресилена искреност своите интимни истории. Държаха на всяка цена да съм съпричастна.

На безименните павирани улички играеха много деца, но бездетните никога не ги нагрубяваха. Наблюдавах ги и се чудех как е възможно това.

В този беден квартал на приятелство и щастливи деца едно беше тъжно, дори страшно. Огромните 20- метрови дървета, които засенчваха прозорците на всички. Криви, гнили, грозни, оригинално нервни приличаха ми незнайно защо на обитателите от високите етажи. Тези дървета се навираха в стаите ни, често падаха или се чупеха огромни клони от тях и по чудо нямаше убити. Всяка сутрин като ги поглеждах си мислех, че съм в затвор – частен, собствен. Всеки път, когато излизах от къщи с опит за победа над мизерното ми съществуване знаех, че може всичко да приключи- да бъда смазана от някое дърво- безболезнено или много болезнено, но кратко. Живеенето на тези дървета отнемаше от живота на хората. Дърветата всяка пролет се раззеленяваха с изключителна здравина и сила, а хората за сметка на това ставаха по- бледи, по-инертни, по- бавни.

Един ден реших да ги отрежа. Тогава моите бездетни приятели скочиха като, че ли от високите си етажи, озъбиха се като животни, които плашат враговете си и изговориха думи по- грозни от самите тях. Опитаха се да драскат като онези, предишните от къщата-късен сецесион. Странно се предава драскането от непознати на непознати и по въздуха.Тогава разбрах, че те никога не са искали да ми бъдат приятели, а всеки от тях е измислил собствен спектакъл, с който да ме заблуди. Спектакъл-пазач на тяхната архитектура на бездетството, която те 50 години са сътворявали. Тогава погледнах отново дърветата и разбрах, че всяко от тях имаше странна форма. Не си бяха израснали с нея. Бяха кастрени, рязани, променяни от човешка ръка така, че образуваха странни фигури. Приличаха и на антични чудовища и на разплакани малоумни великани.

Това бяха новите ми бездетни.

БЪЛГАРИЯ

Помислих я за нахална чистачка, когато ми позвъни по телефона и с почти мъжки глас от злост каза: „ Милена, идвате ли?”Бях закъсняла с около час за наемането на хотелската стая в Созопол, където отивах, за да пиша стихове. Когато закъснях с още един час и тя изчезна и напук спря да си вдига телефона, реших, че е амбициозна чистачка, която иска да се издигне в йерархията на чистачките- да бъде шеф на страхливи чистачки, срамежливи чистачки, усмихнати чистачки, секси- чистачки, ласкаещи чистачки...

            Когато все пак се появи, за да ми отключи стаята ми показа огромните кошници с цветя подарени й от най- богатите и известни личности посещавали, преди мен, хотела.  Беше и възрастна и грозна и проста. Очите й – бивши сини, устните й бивши устни...Погледна ме  странно и заплашително и каза, че ако не й се подчинявам щяла да вземе парите ми, не тези джобните , а от банковата ми сметка и нямало да ме пусне да вляза в морето. Разбрах- всичките ми предположения били напразни- тя била просто луда чистачка. Но пък...от кога известните и богати хора харчат стотици левове за цветя на луди чистачки?! Каза също и че не съм дошла, за да пиша стихове, а с тайна мисия, за която веднага трябва да й докладвам и съвсем ме обърка. Хвърли в лицето ми лист и химикал да съм опишела точно намерението на посещението си. Скочих бясна и я заплаших с лудница/ въпреки втренчените в мен кошници с цветя/.

            Прибрах се в стаята си и цял ден не излязох. Не знаех, че една чистачка може да ме натъжи толкова много. На другия ден, с изгрева , настроението ми се върна и реших да отида на плаж. Във фоайето, обаче, ме чакаше чистачката, която ми съобщи, че била изтеглила парите ми от банковата ми сметка за 20 години и щяла с тях да изпрати децата си на екскурзия. Обясних й, че парите са ми нужни за операция, но тя вече прегръщаше за довиждане многобройните си, грозни деца- с малки очички, големи усти и остри зъби, като кретени.Много радостни, едри и високи колкото нея.

         Проверих в банката- да, парите липсваха. Оплаках се в полицията, но ми обясниха, че аз съм си била изтеглила парите и отказаха да ми съдействат. Явно това не беше нито един вид чистачка, а министър- председателят, който се беше маскирал като чистачка/ не като чистач?!/ за да бъде по- близо до народа, но и да го управлява по- добре.Но пак стояха в съзнанието ми онези кошници с цветя- все съм чувала на политиците да се дават рушвети, но цветя...цветя...защо да не- и аз мога да купя цветя. Ако се откаже от изискването си да пиша за някаква тайна мисия и ме остави на мира.Купих най- хубавата кошница с предчувствието, че след всичко това, ще бъда свободна. Но когато й я поднесох тя хвърли отново листта в лицето ми и отново каза, че ако не пиша няма да мога да вляза в морето. Този път усмихнато и мълчаливо станах и отидох направо на плажа. Щом стъпих в морето, обаче, един спасител, приличащ повече на чистачка отколкото на спасител- възрастен и сгърчен, ми съобщи, че за мен морето е затворено. Сетих се, че знам неохраняем плаж, бързо си събрах багажа и се преместих. Почувствах се горда със себе си, че най- накрая и аз успях да излъжа една чистачка. Но когато стъпих в уж спокойното море се появи огромна вълна, която като най- истинска чистачка, ме сграбчи и почисти морето от мен.Направих няколко крачки назад и вълната се отдръпна навътре с няколко метра.Пристъпих отново напред и огромната вълна тръгна към мен.Нямаше как- почувствах се принудена да се върна в хотела и да разкажа на чистачката за тайната си мисия.Тя беше права.Имах. Взех кротко листа и започнах да пиша:

-                          -   Мило мое Чистаче,

Винаги съм считала себе си за победител, но сега признавам победителят си ти. Аз наистина не съм тук, за да пиша стихотворения, а с тайна мисия: Преди време работих за България. Извърших нещо, което никой до сега не е успял да извърши. По цели дни четях, за тази цел, по цели нощи пишех. Но България не го оцени. Плати ми 44 стотинки. Не успях да си купя хляб, но си купих едно плюшено пате на старо. Изведнъж започнах да изпитвам огромна любов към него. Първо му купих легълце, постлах го, сложих му възглавничка и завивка. После ми се стори, че то трябва да ходи на разходка.Купих му и малка количка. За да не стои гладно му донесох пластмасови плодове и зеленчуци, дори кутии с мляко, масло и наденички. Скоро идва есента, искам да му купя модерни, топли дрешки. България може да не знае и помни как съм работила за нея денонощно, патето знае.

      В София никъде не продават такива дрешки. Знам, че в Созопол има уникални неща. Дойдох, за да намеря магазини за патешки дрешки. Смятам да ходя  да ги гледам осветени от изгрева, от залеза, от следобеда , да пипам дрешките дали са меки и удобни. Не искам да му убиват по някакъв начин. Ще му купя блузка с герба. Като му я подаря ще му пожелая един ден то да вземе властта, защото ще управлява по- умно. Ако България означаваше с по едно плюшено пате кървавия труд на всеки, а не с половин хляб щеше да бъде къде, къде по- красива страна. Все нещо щеше да говори истината...Плюшените патета.   

АЗ НЯМАМ АПАРТАМЕНТИ, ИМАМ ПЪТ

Майка ми и баща ми имаха два апартамента. Влязох в апартамента на баща ми и седнах на масата да се храня. Изведнъж задуха страшен вятър и издуха и масата и стола и стените. Все едно, че никога не ги е имало. Остана само вратата. Взех я и отидох в апартамента на майка ми. Легнах да спя. Изведнъж се появи същата страшна буря и издуха леглото, всички мебели и стените.Остана пак  вратата. Сега съм собственик на две врати. Гледам да не ги отварям, защото ако някой види, че зад тях няма апартаменти ще ме помисли за неземно същество.

 Аз нямам апартаменти- имам път. Пътя на рейс №83.  

Първата спирка – „При лъвовете”.  Там имаше цирк.  Един ден отидох да видя какво правят лъвовете, когато не са на сцената.

-         Те…нищо не правят- каза , докато ме водеше при тях, уплашеният звероукротител, но пред лъвовете се успокои.

За първи път успях да изплаша някого толкова много.

-                     Как да не правят нищо?! Те чакат да се появя аз , за да видят аз какво правя. А това е изключително много. Те се интересуват от мен. Всеки се интересува от нещо...

                     Верно, че не правеха нищо, но само защото и аз не правех нищо.

 Неподозиращият рейс ме отведе на следващата спирка. Тя е  на „Невидимото зло”. То става видимо само за любопитните. Ако човек мине бързо от там няма да го забележи. Но ако някой реши да се вгледа ще разбере, че едно парче от ада се е откъснало , полетяло към земята и паднало точно на следващата спира, след лъвската. Ще види ревящите в несвяст хора ,над които имат милост само онези треви, които се раждат мъртви.Затворените там лета останали без въздух безпричинно умират.Безпричинността...прави всичко страшно.

Следва спирката „На любовта”.Тя всеки ден  превръща в сутрин.  Тук се намира родилното отделение, но в него са и най- красивите, самотни, уморени гинеколози.

Приближаваме към спирката „На надеждата”. Тя винаги се вози в отсрещния рейс, защото и тя е тръгнала на някъде. Понесла и тя своите две незатварящи врати, качила се и седнала до прозореца, но в обратния 83. Никой не я е предупредил предварително по телефона, че ще ходи при нея, защото и тя няма телефон. Тя е свободна- отива където си иска.

Време е за  задължителната- спирка „На Голотата”. Тук се намира огромният блок, който на нито един прозорец няма стъкло. Бих признала съществуването на стъкло без прозорец, но прозорец без стъкло...Хората живеещи в него са станали толкова самотни, че са си махнали стъклата само и само някой да ги види. Обаче пак от самота са се смалили толкова много, че нищо не се вижда. Не се виждат и мебели и тапети, не се вижда вечер да светят и лампи. Когато дойде нощта този блок изглежда като неземно същество с много огромни усти, които не говорят, а вият на един и същи тон всеки с различната си съдба, с различното си лице, с различната си любов, смърт, раздяла. И аз живея тук . Заповядайте! Пристигнахме.

-          

ЕДНА ПЕСЕН

Една песен знаеше да звучи винаги когато го виждах. Зазвучаваше от само себе си, преди него. Следваше го на всякъде или може би - той нея.

Винаги съм знаела, че съм родена да обичам магьосник.Бях разгадавала с лекота всички  магии, които ми бяха предлагали самозванци.

Само него не успях да разгадая.

Когато той напусна града и песента спря да звучи. Не чувах не само нея. Не чувах нищо. За това пък животът ми се напълни с видения- инвалиди. В Началото те се търкаляха по улиците, протягаха се любвеобилно към мен, кой сляп, кой с огромна, гниеща рана по тялото си. Трябваше да мине много време и да стане лято, за да видя едно момченце десетина годишно с отрязано краче до коляното, което подскачаше весело на две малки патерици. Помислих си,че магьосникът ме е забравил или се е уморил да се занимава с мен. И може би беше точно така, защото следващия инвалид, който видях чак след месеци, беше само с огромна жълта гъба израснала от ухото му. Наистина тя беше погнусяваща, стигаше до рамото му, но той вървеше спокойно по улицата, облечен в скъпи дрехи, все едно,че никой не отвращава.

Есента- моят любим сезон, започнах работа.Работа, която ме харесваше. Един ден, в обедната почивка, както се разхождах опиянена от шарените сенки забелязах, че вече виждах и хората около себе си- някои като размазани тъмни силуети, други като сиви точици, но аз виждах. Тръгнах радостна към офиса и тогава видях и последния инвалид: пълен, нисък мъж на инвалидна количка. Не му липсваше никаква част от тялото. Може би просто беше парализиран, но пък количката беше автоматична- сама се движеше, а той седеше в нея доволен като бей.

Захванах се за работа с настроение като рожденичка. В офиса се намериха и скъпи бонбони и вежливи колеги. И в този миг страшно зазвуча онази песен, всичко около мен се срути и аз отново можех само да чувам, да чувам само него. Потрябва ми цял един живот да мине, за да застана отново пред спасителната стълбичка от инвалиди. 

СЛЪНЦЕТО

Настъпи време и аз да отида да видя какво място ми е отредило слънцето. Това се случи много късно, защото дълго се занимавах с друго. Учих музика, композирах музика. Тази черна магия музиката така ме беше погълнала, че едва ли не щях да умра без да видя мястото си.

Все пак го видях. То се оказа в една гъста, зимна гора. Без сняг, но ледена и мокра. Хората, с които трябваше да споделям мястото си бяха бивши и настоящи затворници, луди и уродливи. Работата, която трябваше да върша заедно с тях беше да сека дърва. Краката ми потъваха в полугнилата кафява шума, а ледената влага попиваше в обувките и дрехите ми. Ръцете ми ставаха все по-кални, а калта се сливаше с кръвта от честите наранявания. Чувствах се като пребита от тежките трупи. От студа ми се виеше свят.

-  Хора защо съм тук?- попитах.

Никой не ми отговори. Всеки от тях като нелепа машинка на оцеляването извършваше перфектно всяко движение с еднакъв ритъм, сила, шум...

-  Не знаете ли случайно защо съм тук?- нахалствах от отчаяние.

Все едно, че нищо не бях попитала. Дори не повдигаха рамене. Тогава се сетих, че работата, която прави хората нещастни ги кара да онемяват. Затичах се и започнах да ги блъскам, да ги разтърсвам, да ги удрям, да крещя:

-  Защо съм тук? Кажете! Моля ви! Знаете ли?!

И тъй като отново никой от тях не отговори и дори не даде вид, че ме е чул или забелязал, а се отпускаха като деца в ръцете ми , аз се загледах в очите им, надявах се поне там да е изписано нещо.

Очите им,обаче бяха избледнели. Приличаха на очите на слепци- светлосини до бяло.

Стана ми ясно, че и мен ме чакаше всичко това, но все още имах ярост, ярост за любопитство, за това попитах и слънцето. Втренчих се в него, но видях, че и то се беше втренчило в мен като малко присвито оченце. Заслепяваше ме с избелялата си светлина и не спираше нагло да ме наблюдава.

Още преди да задам въпроса си разбрах, че то го знаеше и в отговор засвири моята музика.

Слушах я и все по-студено ми ставаше и все по-безпомощна от умора се усещах и все повече кръв течеше от раните ми и все повече рани се появяваха, някак от само себе си. И разбрах, че както има много души има и много различни слънца.

На това зимното, малко, нагло слънце, което можеше единствено да надзирава нещастието на хората му се беше дощяла музика. Музика от смъртта на момиче, родено да търси слънцето.

ЗАЩО ВЪЛЦИТЕ НЕ СЕ ВЛЮБВАТ

 

Той започна автобиографията си като майка и я завърши като баба, но винаги приличаше на куче.

Майчинството му започна още в първата нощ, в която се запознахме и му отидох на гости.Веднага хлътна в кухнята и до развиделяване приготвяше някакво пиле, така и не разбрах какво, защото не го видях нито него, нито пилето когато на сутринта си тръгнах.

До този момент винаги бях мислила, че майката е един огромен напразен труд и го оприличих на нея.

Той остаря в този напразен труд край мен и песионирайки се си взе офис  с двор, в който имаше лешници и дюли , където и заживя. Така се превърна и в моя баба.Стар и дебел, но влюбен като всяка баба старателно ми събираше лешници и ми вареше сладко от дюли.Докато съседите му по офис го изгониха.Разболя се за първи път в живота си и за първи път го погледнах съсредоточето в лицето. Тогава разбрах, че прилича на куче. Разбра го и той и не посмя повече да се разболее, с надеждата да го забравя, решил, че само когато хората се разболяват се гледат от близо.

Другият , обаче приличаше на вълк. Имаше една извивка в ъгъла на устните, която при разговор откриваше зъбите му отстрани повече. Гладен , безморален и спокоен от това като всеки вълк.Стар вълк, който не знае възрастта си и изобщо не знае какво е възраст. Приготвих му магично питие за любов. Не знаех как да му го дам. Пратих кучето да му го занесе. Кучето се съгласи, извървя дългия път до вълка, но преди да застане пред него се уплаши. Остави чашата пред вратата му и си тръгна. След малко се върна, приведе се над нея сякаш искаше да я подуши, взе я и я отнесе в квартирата си. Стори му се, че може да се разлее  пресипа я в старо шише от боза, затвори го добре , сложи го над леглото си и легна да спи. Така вече много години си ляга да спи, а шишето като икона свети над главата му.

А аз чакам любовта на вълк да ме намери. Животът ми мина напразно- исках да покажа на света влюбен вълк- и няма победа , защото няма битка.И аз съм излишна.

 

 

 

 

ЦВЕТЯТА НА СОФИЯ

Всичко красиво в София е опаковано в гигантско цвете с венчелистчета от огромни, гнили дървета:

Необитаемият, полицейски участък. В мазетата му още стоят железни окови и пособия за мъчение. Той всяка сутрин се появява срещу прозорците ми като мъдрец. И къщите помъдряват от болката. Той е най- добрият ми приятел.

 Възможно ли е кметът да го е харесал както и аз и той да се е привързал към него както и аз и да е посадил тези 20 - метрови, криви, най- кривите и болни дървета около него, за да го превърнат в уникално цвете, както майките връзват панделки на момиченцата за първия учебен ден. Може пък за кметовете полицейските участъци да са момиченца… Властимащите гледат по друг начин.

 Другото му момиченце с панделки е високата циганска сграда с половин изгорял покрив. Хем бедна, а мощна. Срутена, а раждаща, живееща, оцеляваща.

 Следващото цвете от гнили дървета е моят блок и аз в него.

Колкото повече пътувам към центъра, толкова повече гнилите дървета се разреждат със здрави, а съвсем в центъра изобщо изчезват. Каква грозотия. Някакви огромни къщи на хора с щръкнали коси като странни таралежи, които никога няма да бъдат убити от гнило дърво. Хора, които сякаш са изчислили точната дата на баналната си смът. Сякаш са играли на  „Обича ме, не ме обича“ от своите прозорци – останали като тичинки - инвалиди, които изобщо не си спомнят за смъртта. От която всички идваме.

УТРОБА

Туп – туп - туп… Тупкат крачетата в утробата. Слушам ги, представям си, че са пържоли. Тупкат  в утробите крачета на русокоси, дългокоси баби. Апартаментът над мен е една утроба на неродена баба.  Кой друг си има покрив? Негодниците много искат да си имат, за да се чувстват обичани като в утроба. Но защо вътре се превръщат в бебета?! Като си негодник не е ли по- интересно да изглеждаш страшно, да се мръщиш и ръмжиш?!

Съседите се бяха събрали пред блока около един мъж- малко над средната възраст, висок и много слаб. Седнал господарски на пейката ,кръстосал крака. Щом се приближих той веднага каза с тон, нетърпящ възражение:

-         С Вас искам да се запозная. Валентин. - и ми протегна ръка.

-         Не говоря с когото и  да е - казах и се обърнах да си тръгвам.

Всъщност бях дошла и аз да се запозная с него, желанието му изглеждаше толкова голямо, че се налагаше веднага да бъде строшено. Съседите се развикаха по мен:

-         Той е съсед, нов съсед . Иска да се запознае с всички.

-         Не се запознавам с кой да е само защото ми е съсед. - казах и се прибрах . Не че ми се прибираше в толкова топъл, пролетен ден.

Нали съм родена и преродена не обичам утробите. Къде се живее след термина - на улицата. Иначе при преносване водите стават зелени. Отровни, сигурно. Обаче живеенето на улицата също е обзаведено. Имам сутрешна пейка, следобедна пейка и нощна пейка. Да не би бабите в утробите да сядат винаги на един и същи стол в една и съща стая до един и същи прозорец?!

Обаче откакто отказах да се запозная с Валентин забелязах, че той започна да сяда на моите пейки точно по времето, в което би трябвало аз да седна. Заради него трябваше да се превърна в седяща в апартаментната си утроба баба.

От търпеливите съм – изчаках няколко дни и чак тогава започнах да си мисля дали няма да умре скоро. Започнах и да го поздравявам вежливо  на улицата – нали така трябва когато мислиш зло някому.

Оказа се съгласен - скоро ме посрещна до една от моите пейки некрологът му – беше закачен съвсем близо до нея, но вече нямаше как да седне -  бил болен от рак на белите дробове.

 Останах доволна. Седнах и заразглеждах следобеда си. От кога не го бях виждала. По някое време се обърнах към бившия си конкурент от некролога да му хвърля надменен поглед. Тогава забелязах, че на снимката той беше пред една огромна сергия с книги. Изглеждаше горд и щастлив. Нима той е искал да се запознае с мен, за да ми каже, че чете?! Че обича книгите?! В квартал като „Захарна фабрика“, където началното образование е високо, защото може и без, където момичетата на 20 вече приличат на дебели лелки, защото раждат най- много на 18… Никога не ми е идвало на ума, че някой ще го каже. Че чете. Всъщност… и той като мен живееше по пейките, умря бързо и лесно болен от рак на белите дробове - защо пък да не чете?!

Заслужавало си е да умре, за да ми го каже.

ИСТНСКА ЛЮБОВ

Всеки мъкне своето чучело.

 Един е грозен, друг нисък, късокрак, друг тъп или зъл...Мен повече ме вдъхновяват комбинациите: малки очички и голям задник; крив нос и пъпки; злина с голямо желание- желанията винаги ги уважавам; има и от по три компонента: тъп, нещастен и доволен; безсмислена, крадлива с тънка брада...

Аз умея да обичам чучела.
  Нито едно чучело до сега не си е признало, че има нужда да го обичам. Попитах едно – две чучела- казват, че не знаят дали няма да ги излъжа. На всеки ,на който платели щял веднага да започне да казва, че ги обича. Не знаели как точно аз бих могла да ги обичам.

Аз като ги обичам се оформям.

За всяко чучело придобивам специална форма. В зависимост от това  къде му е изпъкналото или вдлъбнатото, каква гърбица има- от зад на гърба ли е или от пред, как се привежда от болката – само главата, раменете или цялото тяло.

Понякога като заема форма за някое чучело после дълго не мога да я разваля , за да се оформя за следващото.

Така беше с първото, което видях. Тогава не знаех още,че е възможно и си помислих, че животът ми свършва. Като си легнах вечерта да спя и погледнах към малката ,кръгла лампа,която висеше от тавана- ми се видя, че тя е една точка. Бяла, нежна, категорична точка.Нямаше го вече чучелото. То беше с половин крак, къдрав нос и криво стъпало . Поисках да се върне и да си влезе във формата, която бях за него. Направих се, че снимам филм и го поканих да играе главна роля. То се изсмя и каза, че ще му бъде по- забавно да ме гледа обезформена. Защото форма без човек е много смешно...

Направих опит засамоубийство.

Но повечето чучела казват,че сами ще си умрат, но с мен няма дабъдат. И не опитаха. Защото вместо да съм ставала форма за обич на чучело аз съм се била превръщала в някакво десеторно чучело. Талант-казвам им. Некадърност- отговарят ми.

Веднъж ,верно, се появи едно чучело, което се съгласи на пръв поглед да се ползва от услугата ми.Като го погледнах, като го измерих...то беше толкова прелестно, природата го беше сътворила толкова виртуозно- кривокрако, ама краката му дебели като на бизон, ходилата и ръцете му малки като на бебе, а пръстчетата им тънки и дълги, голям задник като на родилка; малки, пилешки раменца; кучешки ококорени очета; муцуна вместо уста, но без зъби.Главата му голяма, а ушите –малки, къдрави косми по главата , а плешиво.Говори само понякога , но обикновено мучи и се орига. Брада му расте само на едната буза. Родено за творчество. За вдъхновене. Казах му:“ Ти си толкова грозно,дебело ,тъпо и зло, че аз ще те обичам безмерно.Защото ти ще ме направиш голям майстор.“ А то отговори:“ Щом мислиш,че съм грозно,дебело, тъпо и зло, аз съм ти обидено.“И си отиде.

 По цял ден стоя слободна в къщи и мисля: Как е възможно нито едно чучело да няма нужда от любов и от истина. То от тях идва истинската любов. 

+++                                                                                                                                                                                         На всички бедни                                хора по света               

Сигурно защото не  харесвам този свят той ме затвори зад решетки. И понякога ме пуска ,за малко да изляза, да ми покаже я някое младо лято, я някое червено небе, я някой красив зимен клон отрупан със скреж…

Не ме е страх от решетките му.От малка сама съм си ги изработвала.Колкото по-хубава храна съм имала ,  толкова по-тъжно ми е ставало, защото съм си мислела,че може да има хора,които  нямат какво да ядат.

Най-много мразех да ми купуват нова дреха, защото не знаех дали всички  хора по света, също имат нови дрехи и дали няма такива,които са боси…

Страх ме хващаше от топлите, подредени, чисти стаи ,зимата.Дали всички по света са на топло, в този момент, дали няма някой без дом?Ако за някой на този свят няма , защо за мен да има!?

Винаги съм приемала театъра като къща на нелюбовта и безразличието: Част от хората са на светло, част - на тъмно. Част – обожавани, част- незабелязани, част – на високо, друга част- на ниско. Когато влязох за първи път в театър, после плаках за театъра- бях разбрала, че неговата къща е моята къща. Защо тогава се налагаше да си тръгна след представлението?Няма ли вечни постановки? Нито един театър не ме взе да ме радва с  некомфорта си.

 Направих си го сама в къщи: започнах да спя с една ръбеста кукла от пластмаса, с разперени пръсти, така че да не ми е съвсем удобно през нощта. По- късно взех да гледам животни, които не се понасят- водех ги с мен на всякъде, така че, никога да не забравям че нещо не е наред. Некомфортът стана моето хоби. Като всяко хоби- моята страст.

Тръгна мълва, че има ли някъде нещастно семейство- бедно, с болни аз бих могла да се помоля за него и всичко ще се оправи. Отивах и се молих:“Вземи от мен, Господи, вземи от мен,вземи от мен, вземи от мен…“ 

Сложи ме светът на тъмно , на глад и жажда, самотна- без обич и приятели и когато види, че започна да погрознявам и остарявам от болка ме изважда и ми показва като на изложба сезоните си, планините, моретата и пита: „ А, не искаш ли нещо?“

Какво да искам- казвам- за мен да има, за някой друг да няма?! Това е топло, чисто, облечено, нахранено- значи е безсмислено.
















И гледат...

Признавам за приятели само способните на най- висш театър. Тези, които могат да накарат целият свят да действа за тях:

Данчо стои и гледа, а хората около него все по-амбициозно се раждат, женят, те раждат , развеждат се, остаряват и умират в опита си да го впечатлят. Но той  отказва. Понеже не се включва в играта на женитбите и разводите , нито пък в тази на раждането, той не остарява и не умира, дори не му пораства косата или брадата, не му се развалят зъбите, не си слага протези не окуцява и не ползва бастун. Стои в кафенетата и гледа.

Иван пък се ожени и разведе и му се родиха деца и жена му беше млада и красива и стана стара и грозна и беше бедна и стана богата и беше неизвестна и стана известна и нямаше любовник и си намери и раздели с любовника си, а Иван нищо не забеляза.Все е студент,20 години майка му изпраща колети на този студент,а той ходи на училище и заверява семестри , взима изпити и никога не завършва и не започва да работи и не започва като всички бащи и съпрузи да се грижи за семейството си и не прави кариера, не забогатява, не осиротява, над никого не се смилява, за никого не се притеснява.И гледа.

Ива: девет години цял един свят от майка , баща, баби, дядовци , братовчеди и братовчедки, сервитьорки и магазинерки, сладкари, обущари и шивачи участват в рождените й дни.Избират й подаръци, поръчват й торти,устройват празненства, ядат и вдигат наздравици, черпят се и черпят други, а тя никога нищо не забелязва.Така е избрала да ги режисира. Кара ги още повече,още по- настървено да действат.

Понеже в момента нямам театър- някой пак е взел моето, намерих друг начин за театър- да спреш на едно място. Да дадеш преднина на живите. И те ще се изтрепят заради теб.Хем ще са доволни,че са си изживяли живота пълноценно.

МИГЪТ НА ГЪРБАВИЯ СТАРЕЦ

    От начало не успях да се досетя, че познатите лъвове, които сънувах вещаеха любовта ми към гърбавия старец. Събуждах се тъжна, с неистово желание отново да ги видя, а дните не спираха да ме срещат с хора, които приличаха повече на насекоми . Само в нощите се разхождах в онова прозрачно поле върху, което бяха налягали лъвовете- все  по познати, все по- законни,аз- все по- сигурна, че мога да докосна златната им козина много по- лесно от което и да е човешко същество. 

   За това един ден отидох в цирка.

   - Вземете ме да работя тук!- замолих директора.

   - Какво можете да правите?

   - Мога да си слагам главата в устата на лъвовете.

   - За хиляда долара на представление какво ще кажете?

   - Защо толкова много?- този въпрос ме провали.

   - С какво сте се занимавали до сега?

   - Писателка съм.

  - Знаете ли какво значи хиляда долара на представление? Значи , че всеки момент лъвът може да Ви разкъса.

  - Не, нито един лъв няма да го направи. Всяка нощ сънувам лъвове.

  - Виждали ли сте някога истински лъв?

  - Не.

  - На всеки спектакъл , при номера с лъвовете стои човек с маркуч с вода, а вече втори път дресьора беше разкъсан.

  - Но той не ги е сънувал като мен.

  - Напуснете кабинета ми. Чака ме много работа.

  - Няма да напусна! Докато не ги видя отново…

  - Ние лъвове нямаме.  Всеки, който иска да работи с лъвове трябва да си ги купи от съвсем малки  , да си ги дресира и да си ги доведе.

  Хукнах към зоологическата градина.Не знаех дали там има лъвове, но бях сигурна, че трябва ,  да ги видя …отново…

  Единствените пари, с които разполагах бяха 20-те лева за зъболекар. Купих си билет до София и няколко опаковки аналгин. 

 Бузата до болния ми зъб се поду и въпреки това не съжалих, че съм тръгнала. Не можех да не ги видя.

  В зоологическата градина беше пусто. Стигнах към края на работния ден.

  - Имате ли лъвове?- нахвърлих се върху жената от касата.

  - Разбира се,че имаме.

  Тичах като луда до клетката на лъвовете. Животните от другите клетки ме гледаха уплашено. Докато пред мен застана лъвът.Изглеждаше така сякаш отдавна ме е чакал. Лежеше до решетката, а едната му лапа дори се подаваше навън за поздрав. Сигурна, че ще вляза при него тръгнах направо към вратичката, която водеше вътре в клетката. Приближих се и малко преди да вляза го погледнах в страшните , сериозни очи. Не, не беше онзи лъв, който бях сънувала. Не беше.Тръгнах си отчаяна. Силната болка в зъба ме приземи и ме накара да си помисля, че сънищата са само сънища , освен тях има живот – колкото по- ужасен, толкова повече му принадлежим.

  В малкото време до обратния влак се разхождах безцелно из центъра на София. Вървях като , че ли някой е откраднал всичките ми сънища, като че ли никога вече няма да мога да заспя и никога няма да сънувам. В този миг го видях- гърбавият старец.

  - Това сънуваш, нали?- каза ми и посочи нагоре към небето.

  Погледнах с недоверие. Да, това бяха моите лъвове. Стоях под купола на Народния театър, а върху него- колесницата с лъвовете.Познах ги. Тях бях сънувала. Докато ги гледах захласнато усетих как гърбавият старец бавно тръгна нанякъде.

  Тогава разбрах, че тези лъвове са се явявали в сънищата ми , за да ми определят среща с него. Той, който знаеше всичко ги беше прожектирал в съзнанието ми. Беше ги накарал да ме доведат тук. Беше ги пратил…Кой беше той?Какво искаше да ми каже? Беше се отдалечил така много, сякаш нищо не искаше да ми казва .Не, не бях толкова любопитна колкото вече влюбена в него. Точно като на сън.Едновременно нереално, невъзможно, а сигурно.Побягнах след него. В момента, в който го приближих ,обаче, той хлътна в някаква кинозала. Вмъкнах се- на екрана вървеше филм, в залата имаше хора, които трудно можех да видя в тъмнината. Дълго се взирах, но не можех да го разпозная. Знаех,че е вътре. Зачаках нервно да светнат лампите и да го видя отново…като лъвовете.Любовта ми към тях се беше прехвърлила върху него. Не знаех защо , но ми беше нужен . Трябваше ми. Страшно ми липсваше.  Обичах го, обичах го. Гърбавият старец – прожектиращият сънища.

  Филмът, обаче все не свършваше и не свършваше. Оказа се , че съм попаднала на най- скучния денонощен филм. Хора на тънки редици започнаха да излизат от залата. Оглеждах ги внимателно.Знаех, ако е сред тях ще го разпозная, той беше гърбав, различен.Всички силуети, които деликатно пъплеха към изхода  , обаче , бяха гърбави.Не можех да повярвам- нима в тази зала имаше само гърбави хора?! После се сетих, че всеки, който излиза се привежда , за да не пречи на другите. Пред очите ми не спираха да се движат куп гърбави хора и аз ги обичах всичките- нали един от тях можеше да е той. Тогава разбрах, че гърбавият старец ми беше определил срещата чрез лъвовете точно за това, за да ме влюби във всички гърбави- в онези, които деликатно си отиват, в онези, които се разделят с безпомощно- отекчените физиономии залепнали за денонощния си скучен филм, в онези, които се стремят повече към земята, отколкото към небето- земята на гърбавите животни, на лъвовете, които също са гърбави…В гърбавите от болка, от загуба, от любов. Победените гърбави, които никога не искат да са победители, защото знаят, че победата на този свят предварително е равна на загуба. 

  В онези, които просят, за да разпознаят добрите, които нямат…Които не се подреждат по- къщите си, а стоят разхвърляни по уж страшните, нощни улици…но с тях няма страшно- те прожектират сънищата ни.

  Мигът на гърбавия старец наименува живота ми. Превърна очите ми в две увеличителни лупи и аз започнах ясно да виждам всяка частичка от земята. Разпръсквах праха й с дъха си , спирах се пред най- малката пукнатина и там виждах скрито всичко невероятно.

ЧОВЕКЪТ С ОЧИЛА

   Беше една от летните, скучни вечери. Видяхме се случайно и той ме покани да пием кафе край морето. Съгласих се трудно. Всяка случайна среща разбъркваше графика ми.

    Но той беше настоятелен.Друго почти нищо се си спомнях за него. Очилата, както винаги, му стояха като странна маска. Когато бяха на лицето му изглеждаше добър, усмихваше се, беше готов на всичко.Когато ги свалеше, всъщност много рядко, ме беше страх от него: очите му ставаха по- малки, веждите му се сливаха, челото му се набръчкваше.Наистина той правеше това, когато беше ядосан- рязко сваляше очилата си, оставяше ги на най- необичайни места и започваше да говори бързо на висок стил. Ако в това време се появеше някой негов познат, веднага слагаше очилата си и светкавично лицето му се озаряваше от очарователна усмивка с бели, прекрасно подредени зъби.Тогава изглеждаше отново човек на вечно разположение.

   И сега беше същият.Очилата го правеха обаятелен и спокоен, като че ли през времето ,в което не сме се виждали  е завладял целия свят. Слизахме по каменните стълби, които водеха към морето.Оживено разказваше за работата си.После и за любовта.

-          Ще се женя- каза .

   Заобяснява с подробности как ще мине сватбата му, а аз слушах морето. Нямаше луна и то бучеше страшно.Вечните проблеми затрупаха съзнанието ми- безпаричието, задължителните пътувания, преумората.

   Кимах вежливо на вдъхновените му думи, а той се саморазпалваше все повече.

-          След ритуалната зала сватбата ще продължи в църква…

   Мислих си за самотата, като вечно състояние на всеки човек.И за безсмислието на всяко вдъхновение.

  Той ме бутна явно усетел, че съвсем съм потънала в себе си:

-          Майка ми държи да има гайди.

   Като разказа всичко не знаех аз какво трябва да кажа.

-          За коя ще се жениш?- попитах.

-          За теб – отговори убедено.

   След тези безумни думи всички мои банални въпроси като „Как реши?!“, „Не си ме питал?!“, или „Какво говориш?!“ едва ли щяха да получат разумно обяснение.

   Той щеше да се жени! Пък било то и за мен.

КРЪЧМА ЗА ЛОШИ ДУХОВЕ

   Никога не съм знаела за какво са големите къщи.

   Къщите нали се правят по хората и когато има стаи без хора , тези стаи започват да завиждат на стаите с хора . Как бих могла а спя в стая от голяма къща като другите стаи цяла нощ ще ми подвикват, свирукат и ако не им обърна внимание ще заплачат театрално като малките деца , ще започнат да си говорят помежду си, но аз ще знам, че те ме обсъждат, а никак не обичам да се клюкарства.

   Мислила съм си, че има стаи без хора, защото те са заети от духове.Скоро пренощувах в такава стая и ги сънувах- толкова много , слаби, бледи , с бели тънки китки. Една стая винаги вика някой при себе си и ако не отиде никой отиват духове, а тя тогава започва да вика още повече и отиват още повече духове.

   Когато бях дете живеехме в една такава голяма къща. Не спираха да се чуват непрекъснато странни стъпки и колкото странни, толкова и уверени. Един ден чух съвсем ясно как някой сигурен в себе си човек се качи по стълбата без бавене или причуване. Когато излязохме да видим кой е се оказа,че няма никой или е бил някой невидим. Реших, че може просяк да се е заселил тайно заедно с нас , но и явно да беше никой нямаше да го срещне- толкова голяма беше тази къща. Сигурно така си е помислил и той.

   Обаче скоро един магьосник ме покани да ми покаже кой точно живее в големите къщи. Каза ми, че аз съм била човекът, който най- много искал да знае.

   Заведе ме в една голяма къща, която беше кръчма.Странно весели, дебели и възрастни хора танцуваха  като с навити пружини. Празнуваха нещо.

   Всички жени бяха с къси, руси коси, дебели задници и провиснали до пъпа гърди, които лудо се размятаха във вихрени танци. Всички бяха изключително грозни. Масите бяха отрупани с неземно количество храна.Магьосникът ми каза да седна и да погледам. Понякога сядаха до мен на масата и си говореха кой какво от тях е откраднал, кого е пребил или убил. “Значи и в големите къщи може да има весели хора.“- помислих си.Тогава магьосникът ми каза:“ Това не са хора, а духове и то лоши духове.И тук не е кръчма, а частен дом , но големите къщи на земята в отвъдното са кръчми на лошите духове. Те не са нито слаби, нито бели, нито бледи.

   Вече бях разбрала, реших да си тръгвам, но не можех да мръдна от мястото си. Магьосникът ми обясни:“Твоята мисия е да ги гледаш. Толкова много години те са танцували заради единствения си зрител.И ти най- накрая си тук. И завинаги.“

ДРУГ ЦВЯТ

   Посрещам всяко лято изнемощяла от липсата на живот. От неговите улици, прах, сладникави съдби…и от всичко,което може да се види при безцелно гледане от прозорец. През студените месеци непрестанното четене не ми напомня както лятото за нуждата от нещо земно, което да може да се пипне.

   Понякога само едно такова нещо като празните приказки се оказва достатъчно.

Вървях по уличките на морското градче и ги търсех.Колкото по-банални гледки се появяваха толкова по- любопитно ми беше. Не колкото на обикновена клюкарка.Аз се занимавам с това само един сезон в годината, така че много по- неистово.

   Така попаднах на жената с бързата уста. Тази жена имаше тънки и винаги слепени устни, които не преставаха да се движат бързо и когато се хранеше и когато мълчеше и съзерцаваше нещо странно в пространството.

   Имаше дъщеря , която работеше в някакво заведение и непрекъснато носеше нещо за ядене на майка си. Жената с бързата уста не ставаше от стола си, но пък непрекъснато поръчваше:

-         Донеси ми кутия сладолед! И малко пържена рибка.Да не забравиш крема какао…

След работа дъщеря й летеше от магазина до вкъщи и обратно. Никога не излизаше с приятели, не се влюбваше…Явно не й оставаше време. Когато минавах покрай тях и ги питах :

-         Как сте?

   Отговорът на жената с бързата уста беше винаги един и същ:

   -Едно хубаво се наядохме…

   Тази жена или е много глупава или е гениална, мислих си, направила е откритие! До този момент бях чувала думата „хубаво „ да се слага пред някоя песен, книга , човек…но хубаво ядене не знаех да съществува. На всичкото отгоре жената с бързата уста броеше хубавите яденета. Щом можеше да съществува едно хубаво ядене сигурно те отброяваха и повече: осем хубави яденета, девет, десет…Или пък ги брояха в геометрична прогресия, а може би ги изчисляваха в поредица известна само на тях!? Така или иначе техният живот беше осеян с хубост. С хубостта на яденето.

   Веднъж ме поканиха на гости. Отидох с мисълта,че и на мен сега ще се случи нещо хубаво.Дълго ми разказваха за хубави рецепти, хубави цени на хранителни продукти, хубави магазини.Не пропуснаха да ме почерпят и едно хубаво ядене. Когато и то приключи жената с бързата уста не спря да мърда устните си както винаги като че ли беше останало нещо за досдъвкване. Всъщност със замечтани очи тя предвкусваше следващото хубаво ядене.

  След вечерята жената с бързата уста скочи неочаквано енергично и пусна едновременно радиото и телевизора.Притихна заслушана.Гениална?!- помислих си и се прибрах в къщи. Там обаче, нямаше нито радио, нито телевизор. Чакаха ме единствено нощните страшни мисли.

   Моята самота имаше друг цвят.  

ГОГАТА

   От несбъдната та ми любов към известен актьор винаги се утаяваше един налудничав просяк - Гогата.

   Привечер Гогата се разхождаше с походка на непукист в артистичните барчета, хранеше се с остатъците от чиниите и на всеослушание обявяваше кого ще уволни или назначи в Народния театър.

   Гогата също беше влюбен. В актриса. Тя не го познаваше, но той дълбоко в себе си се чувстваше неин господар.

   Наблюдавах го и  се сгъвах до просяк, до всички просяци на света, които можеха да обичат.

Веднъж известният актьор ми определи среща на служебния вход на театъра.

   Вървях нататък и си го представях като бяла буря. Дори ме беше страх от тази божествена буря, бяла светлина...

   Но когато стигнах пред служебния вход на театъра не намерих известния актьор , а Гогата. Приближих се до него и той ми каза, че и той чака своята актриса.

   За първи път го огледах по- старателно - побелял, грозен, куцаше.

   -  Дали ще дойдат, Гога?- по- скоро си отговорих, отколкото попитах.

Гогата, обаче го разбра като въпрос, който единствено е очаквал: 

   -  Как няма да дойдат?! Нали ако не дойдат ще им спра спектаклите.

   - Хубаво би било ако имаше нещо, което да ги накара да ни обърнат внимание.

   - Те трябва много да внимават, аз мога да закрия Народния театър! -  с абсолютна сериозност каза Гогата.

   Отдавна не бях срещала човек, който да предизвика с такава ярост мечтите ми. Сега той беше пред мен- Гогата. Потънах в мечти, които ме заляха и упоиха.

   Представях си как ще настъпи времето когато  просяците ще бъдат най-важните хора. Те ще откриват и закриват театри, те ще назначават и уволняват. Те ще са на сцените, а актьорите ще ги чакат по служебните входове. И каква чест ще бъде за един известен актьор или актриса да си има гадже истински просяк.

   Само правителство от просяци може да гласува закон срещу нещастните влюбвания. Само армия от просяци може да се пребори с несподелената любов. 

   Стреснах се и мечтите ми се прекъснаха. Идваше човекът, който умело можеше да ги спира, истинският им унищожител.Известният актьор. И даже не беше сам.Имаше и подкрепа- най прекрасната унищожителка на мечти. Той и красивото момиче бързо минаха покрай  нас, качиха се на колата му и също така бързо заминаха. За... някъде.

   Почувствах странен прилив на енергия, после също странно спокойктвие и радост. Той беше щастлив. Моята мисия беше изпълнена. Бях свободна. Тръгнах си. По- скоро тялото ми тръгна за някъде и кямаше мисъл, която да го спре. Вървях, опитвах се да се събера в чергата си. Превръщах се в размерите й. Пребирах си всяка случка пръснала се отвън.

   И от мен отново се утаи Гогата.

КАТО ХЛЕБАРКА

   И когато спя главата ми е наведена на долу…

Когато вървя по улицата не виждам хората срещу мен, винаги срещу мен, виждам само едно болно куче.Лекарят казал на стопанина му,че е обречено и всеки момент може да умре.Колкото повече се разхождало толкова повече щял да се удължи животът му.И той го пуска по цял ден да се разхожда.

   Грозно и проскубано то върви като мен срещу хората ,винаги срещу хората и с особена гордост и самочувствие.И ме привлича.И аз съм след него,след него. Така стигам до римуваните бездомни. Те не се познават ,но говорят един срещу друг. Понякога вторият продължава думите на първия. Като в живота- няколко години правиш нещо,което в следващите няколко отричаш.

   Понякога единият разказва за нещо,което на другия наистина се случва. Приближавам към тях като камера. Те се радват, че и днес ще кажат същото като вчера. Първи е Манол . Той казва :

   -          Аз съм като Луцифер.Черен маг. Има много нещастни хора. Не трябва да се

занимаваме с тях.

   Стигам до Сашка. Тя казва:

   -          Има черни магове.Всяка вечер ми се явяват. И ме правят нещастна.

   Предметите й се движели сами.Понякога нещо изчезвало. Сашка започва да разказва първо за Човека с домино и стига до Дракула, Черната принцеса събудена наскоро от хилядолетен сън, Четирите магьосника, които управлявали света и единият, който управлявал тях. Те всички ходели при Сашка.

   Може би писателят трябва да е като дете. Нещо съвсем обикновено да го кара да вижда невероятни образи.Но на Сашка всичко това й се случва. Значи тя е и театрал.

   После стигам до лудото Лили. Тя тук е неписаната рецепта за радост. Ниска и много дебела по цял ден обикаля сладкарниците и яде красиви торти.

   Станало е късна нощ. Прибирам се и не ми стига добрия сън,че имам топла стая , а започвам като хлебарка да раждам черните си ,    многобройни яйца- стихове и разкази. И не само ще изцапам навсякъде с тях , а и мира няма да ми дадат.

   Спасява ме единствено надеждата,че утре ще тръгна отново по следите на болното куче.

РИБИТЕ

   Понеже сега те няма ще чуеш само това, което мога да кажа само на себе си. Когато дойдеш,след секунди, ще си приказваме за неща,които се говорят с гости. Е, не съвсем защото ти познаваш Дон Хуан.Духът му на магьосник те следи непрекъснато , а като си спомниш за него настръхваш. Единствено ти няма да ми кажеш коя прическа или гривничка ми стои добре, а коя дума ми отива днес и коя- не.Но най- важното е, че ще ми покажеш къде точно се намира душата на човек. И то признай си не си го научил от Дон Хуан, а си го разбрал по болката, която усеща човек на това място когато му стане мъчно за някой./ поглежда часовника/Защо ли гледам това глупаво предметче , след като ти определяш времето по листата. Според него ти трябваше вече да си тук, а аз още не съм ти разказала нещото, което не трябваше…

   Всъщност, защо се опита да ми вземеш енергията,която съм събирала от хората.Тя ми помага да виждам една голяма дървена топка от парапета на дървена къща. Тази топка изчезна и парапетът ме дразнеше без нея.Не, виждам огромната гърбица на една старица, на която се подигравах.Някой трябва да ме оправдае…

   Старинна къща. Към втория етаж водеха дървени, скърцащи стълби, обградени с извит парапет.Долу той завършваше с красива топка, която беше забита с голям остър пирон. На горния етаж живееха двама възрастни- мъж и жена.Те никога не разрешаваха да им викам баба и дядо.Ние децата, се събирахме долу в коридора до нашата стая и шумяхме понякога нарочно, за да дразним онези горе. Когато слизаха ние бягахме и се криехме. Беше забавно.Те ни мразеха. Съседите казваха , че и по между си се мразят.

   Веднъж с още две- три деца се опитахме да се качим на техния етаж.Миришеше на лошо, въпреки,че по дървените стълби имаше много саксии с цветя.

   Да не ти е станало скучно. Нали ти го разказвам докато те няма…

   Горе витаеше изключителна тишина. В нея се чуваше само пускането на чешмата в стаята и бавни, като причуващи се стъпки. Този път никой не ни изгони както винаги правеха старците и ние се уплашихме точно от това.

   Старата жена наричахме вещицата. Тя имаше дълъг крив нос, малки очички и огромна гърбица.

   Гледах през ключалката на стаята ни как слизаше бавно,много бавно по стълбите. Като стигнеше до голямата топка на парапета я хващаше с немощни,но като пипала ръце и я въртеше, тя скърцаше, скърцаше.И това се повтаряше много пъти.И нашата игра да дразним вещицата също се повтаряше.

   Докато един ден старинната топка от парапета изчезна. Винаги ме е дразнило празното й място.Чудих се кой може да я е взел, за какво му е . После се сетих. Вещицата я е взела, за да се защити от нас- децата. За това нейно жалко състояние сме били виновни ние.Смехът ни, игрите ни.

   И после в целия ми живот непрекъснато имах чувството,че съм като нея- с дървената топка, с големия пирон в ръка срещу някакви насекоми, които са много и ще ме изхапят, ще ме убият.    Допреди да те видя аз стоях с …с дървената топка с пирона. Заради теб я оставих…

  Още те няма. Мъртвец, ако очаквах до сега щеше да дойде. Мъртъвците са учтиви.

   Ние хората много си приличаме с рибите. Все разказваме по нещо, което никой не чува. Всички ще си останем загадки.Красиви риби с отворени усти за въздух и тайни.

АЗ СЕ ВЪРНАХ

   Училище. Винаги ми е звучало като чудовище, обаче не обикновено чудовище - горещо и кафяво. Училище е по-дълго чудовище - нещо като червей, с две камилски гърбици, а към главата надебелява и лицето му хем човешко, а малоумно като на насекомо.

   Неми пътища, тъжни привечери... каква самота без училище, без релсите по които то пътува, за да ни премести от клетка в клетка-първи клас, втори, трети... Във всяка клетка - надзиратели, които знаят всичко вместо нас.

   Много години след като завърших училище отново се записах на училище.За да бъда зачислена. За да имам клетка  – дом. За да имам релси, когато пътувам. За да има едно единствено чудовище в живота ми.

   Седнах на чина както преди - чист и светъл. Уморената ми ръка хвана химикала както преди и удивените ми очи загледаха в черната дъска както преди.

    Изведнъж започнах да се надувам. Заприличах на туловище, в което плуваха градовете, които самотна съм открила, неземните същества, с които самотна съм се запознала, революциите, в които самотна съм победила. Понеже аз бях символът на самотността –  най-безучилищният ветеран.

   И тогава ми казаха, че не трябва да уча повече, защото ще се пръсна. Но аз обещах, че ще се пречистя от всичко това. Аз съм роб, като всички човеци и самотността е моя болест: Тя открива, създава. Тя е за Боговете.

    И не искам да ги срещам повече.

МОИТЕ ЦИГАНКИ 

        В една късна нощ когато ме чакаха всички,които не ме обичат бързах да се прибера при тях. Защото някой ме чакаше. Носех   тежката си чанта, която ми ставаше все по-тежка с напредването на нощта, може би поради пълното си излишество и днес.

         От както бях станала майка-три години, непрекъснато си купувах най-подходящите, най-големите тетрадки и химикали с идеи за романи, които с различните лица на дните се сменяха и в разкази и в стихове и в неидентифицирани текстове, а не бях написала и дума. Всички те се заплитаха в различни броеници от съсиреци в съзнанието ми мятаха се и си оставаха пак в своето друго пространство. Уж много близо до мен, а все неистински.

 Споделях с тези, които не ме обичаха: ”Не мога да пиша вече”. А те отговаряха усмихнати: ”Като не ти се пише не пиши. Това не е задължително”. ”Пише ми се” - отговарях. ”Ти не знаеш какво искаш” -казваха вече намръщени. Понеже не ме обичаха не знаеха, че това неписане  не е просто не писане, а задушаване. На всичкото отгоре придружено от носене на  тежка чанта пълна с празни тетрадки и листи. Днес даже от това носене обувките ми бяха направили рани.

 Видях денонощна аптека и се спрях да си купя цитопласт. Така добре бях научила за тези три години за каква болка кава билка, че как ще пиша после. Зачаках на опашката, а аптекарката като дъщеря на клонирала се България се бавеше като че ли тези, които не ме обичат не ме чакаха.

           Инстинктивно в подобни късни часове се оглеждам дали няма наоколо цигани. Верни на правилото, че когато човек търси нещо го намира две циганки се намериха точно на една крачка от мен. От най-страшните. Вгледах се в кривите им лица и си помислих, като че ли досега не го бях измислила, че такива същества не стават нито за наука нито за работа и изпитах страшна погнуса.

             Мина време - аптекарката явно беше решила, че онези,които не ме обичат трябва да ме намразят още повече, заради вечните ми закъснения.

             Отново загледах циганките: ниски и слаби като пръчки. Стана ми жал. След като не ги бива за нищо никой не ги иска, никой не им плаща и единствената им работа е да се разхождат по късните нощи да ме плашат. Едната възрастна седнала на земята нарамила десетина вързопа, другата млада, права стои пред нея, а аз точно в този момент вадя голямото си празно портмоне, но вътре с картата ми от съюза на писателите. Да я дам на тях?! Насилствено тази вечер две циганки да станат членове на съюза на писателите?! Ще се боря, няма да го позволя! Така си мислех аз докато ги наблюдавах с отвратената си физиономия.

      Изведнъж в ръцете на младата се появи едно мъничко бяло вързопче. Бързо го идентифицирах като бебе. Изоставих чакането на опашката и се залепих за тях. Някаква неимоверна обич ме обсеби. Заразпитвах ги колко е голямо къде и как се е родило. Навирах се все-повече в малкото вързопче. Искаше ми се да го прегърна, но не смеех. Заговорихме си като с хора,които ме обичат. Било на три месеца, родило се във Втора градска болница, а в тези вързопи носели дрешките му.   Гледах ги с възхищение - майки. Сега и те ми заприличаха на бебета - с тези тънки раменца, малки главички инежни ръчички. Старата често прекъсваше разговора като смъмряше младата: ”Завий детето!” А то беше толкова завито, че от него се виждаше само една черна точица.      

           Помислих си, че няма никакво значение каква професия имаш, дали си талантлив,дали работиш  и колко пари получаваш, дори дали си красив и морален. Те бяха създатели. Творци! Заслужаваха с пълно право картата ми от съюза на писателите. Те бяха моите циганки и аз тяхната циганка.  

       - Къде го водите сега това бебе? - ги попитах малко преди да си тръгна при моята великолепна Бистра Ивайлова Узунова, вече сигурно заспала в специалното си легълце, отрупано със стотици играчки всеки ден почиствани със спирт.

              - В  Захарна фабрика - отговориха в един глас.          

              - И аз живея в Захарна фабрика. Къде по точно?                       

              Казаха моя адрес.  От къде ми знаеха адреса?

               - Ние живеем там - каза младата, а старата потвърди.

               - Да, да, да, да, да.     

            Ужасих се. Да не би да са ми разбили апартамента? Какво се случва сега с моето дете..... Цигани са се настанили там? С тези кални лица?!

           Прибрах се с невероятна скорост. При всичко онова, което ме правеше способна да обичам. Тя спеше спокойно, точно както си я бях представяла: обърната на дясно, изкъпана, красива, с прозрачна кожа и дълги  мигли.

              Успокоих се. Легнах си. Не можех да заспя. Циганките още ги нямаше. Моите циганки - с моето бебе. Къде го бяха отнесли? В Ззахарна фабрика. У нас. Много закъсняват. Кое време стана? Но те ще си дойдат, пак ще си дойдат.                                        

ЗВУКЪТ НА ИЛИЯНА

       Когато обичаш или раждаш, се изравняваш с всичко онова, което иначе си презирал. Дори понякога благоговееш пред него като пред Велик Учител.

————————————————————————————————————————

   Аз влизам винаги в болниците, когато съм здрава и излизам на разходка , когато другите се приберат и светнат лампите си. Защото трябва да гледам в прозорците им. Сега се прехранвам от гледане в прозорци.

   Днес през деня отвореният прозорец на стаята ми се отразяваше в изключения телевизор и така цял ден гледах по телевизията как болните деца се радват в градината.

   Привечер гледам бавно любвеобвилните семейни вечери на болните цигани. Здравите цигани никога нямат такива.

   Гледам как точно вечерят селяните. Здравите селяни никога не ядат такава тъжно - красива храна.

   А после си отварям гардероба, за да разбера по дрехите си нещо за себе си: няма дрехи, точен побойник - само трофеи на убити насекоми, нови следобедни дни  и звукът на Илияна.

Взех го от една тренировка по карате. Тренировките по карате са само за поетеси. Те не виждат там глуповатите физиономии ставащи често смешни в училище, или русичките момиченца трениращи за самозащита. Поетесите виждат звуците им, сякаш идващи от разярени котки, чуват лицата им...

   Обаче сега живея в затвора на нощните градинки, загледана замечтано в прозорците на болни цигани. Защото сега обичам и раждам и се уча как привечер да го разхождам, нощем да го приспивам, да го храня точно по човешки.

ЦЕЛУВКА НА ПРЕСТЪПНИК

        Не ме е страх от тъмнината вече, защото аз съм тъмнина.

И най-добрия човек някога извършва престъпление и се връща на местопрестъплението, за да ...целуне жертвата си.

Когато бях съвсем малка още щом набележех някой за враг бързах да го целуна преди дори да съм го превърнала в жертва. Явно съм предчувствала, че по-късно жертвите ми ще са повече от враговете а целувките добре заучени едни и същи ще стават само по-силни и по-страстни. И всичко това даже ще бъде обгърнато от някаква скука, защото дори любовта към това, което ненавиждаш може да бъде занаят.

   Всичко започна в детската градина. Колкото по - зла учителка се появяваше толкова повече я молех да ме вдигне да я целуна. Запомнях непотребните й жестове и в къщи дълго ги имитирах.

   Когато станах в първи клас отново се появи строга учителка с дрезгав глас и красиви бели зъби. Страхувах се неистово от нея, а когато идваше на домашно посещение изпадах в луда радост - подскачах, пеех и ръкоплясках. Когато си тръгнеше имах чувството, че е останала отвън пред вратата и ме наблюдава през ключалката. Мислих непрекъснато за нея, издигах я в култ и все още подсъзнателно усещах как омразата ми израства до любов.

   Медицинската сестра... В това училище имахме медицинска сестра, която щом ми сложеше инжекция припадах. Бях влюбена и в нея и неизвестно защо в ботушите й - стигащи до коляното, с високи токчета.

   Колко много безсмислена победа !

   Тази любов, която израства единствено на почвата на омразата и на ужаса е самотната любов. За мен тя е много по-истинска от онази другата, която може да достигне единствено до самолюбие.

   Много години исках да стана медицинска сестра. Вуйчо ми, който беше лекар веднъж ми каза: ”Един червей не можеш да настъпиш, каква медицинска сестра ще ставаш!” Не можех да тъпча червеи. Не ми беше интересно - не ме плашеха и не ме караха да ги обичам. Исках да тъпча по лъвове.

   За това поисках да стана актриса. Човек влиза с цялото си смешно самоуважение и в театъра, а тези от сцената се правят, че не го виждат. Дори го държат на тъмно за по-сигурно. После си тръгва необезпокояван, незадържан, непопитан. Майка ми - актриса ми беше казала: ”Когато си на сцената всички които са в залата не са хора, а тикви”. Влюбвах се в артистите и ги целувах с желанието си да бъда като тях именно, защото те бяха способни на това унижение даже и в живота.

   Безмерен ужас преживях по-късно, когато получих спонтанен аборт. През упойката запомних само свенливата усмивка на доктора, който го извърши. Месец след това се върнах в същата болница на същото място, за да го превърна в свой любовник. Познах го по усмивката. Бях на възраст, на която вече можех да изживея целия този акт - да направя от врага си жертва и да я целуна с онази самотна любов, колкото по-силна, толкова по-самотна. Разбира се той не беше виновен, беше ми спасил живота, но нали беше държал мъртвото ми дете с ръцете си. Ръцете, които не можех да не обичам и да не целувам.

   Когато целувах тези мои жертви те отваряха широко очите си точно като мъртавци и аз надниквах в зениците им, в които се виждах и запечатвах като всеки убиец. Тогава знаех,че им дължа нещо.

   Не ме е страх от тъмнината вече, защото аз съм тъмнина. Оставях в зениците на всеки онова прекомерно порастване в тъмнината. Тъмнината като изкуство с неговите пророчества и тайнства,която ме владее.

   Изгревът идва с един стремеж да се превърне в следобедно слънце,а не в нощ.Аз бях пропуснала следобедното слънце.

   Запечатвайки се в зениците им аз разбира се си взимах   по нещо. От доктора взех истината за него и видях, че и той беше прекомерно пораснал като мен. От момченцето, което мечтае да види гола жена той не се беше превърнал просто в мъж,а в доктор, който прави аборти, изражда. Който не само познава жените, а познава и болката на жената и нейната тъмнина. А жената е болка и тъмнина и само понякога и то привидно прилича на следобедно слънце.

   Прекомерното порастване не е просто ръст, то е вещерска старост и смърт като вечност, но все пак - смърт.

ТЪРСЕХ ТАКАВА УЛИЦА

       Нямаше да знам, че бездуховните хора ,след смъртта си,също имат духове, ако не ме бяха повикали.Решили да викат живи както живите викат мъртви и аз веднага отидох. Отидох на онази улица в Бургас, на която във всяка къща има наскоро починал. Събрали се , да им се ненадяваш, пак там където се събираха като живи: в Страшната Самота на Земята.Очаквах да ме питат нещо както ние ги питаме, когато ги викаме, но те започнаха да ми разказват. Целия си живот били прекарали в наблюдение от прозорцитеи всичко, което са видели трябвало да ми го кажат, защото иначе нямало на кого.И тогава защо са живели.Оплакаха ми се чичо Симеон и леля Анче, които бяха приживе откъртили една седалка от рейс , за да могат да сядат по удобно ,когато се информират от двора си, че ги били погребали седнали заедно със седалката и не можели на оня свят да си починат както се полага.И ми разказаха после толкова бездуховни разкази, че бях на път да повярвам, че от бездуховните духовност не става.

       Но накрая казаха за Ванко.Онова дете, което тичаше черничко и слабичко с братчето си.Сега било на 18 години.“Не ме харесват момичетата, мамо“-казало и се удавило в морето.Брат му хукнал  след него да го спасява, но не успял да го стигне.

       Казах им , че е глупаво да се самоубиваш заради такова нещо, но те ми отговориха, че трябвало , защото от цялата улица само в тяхната къща нямало наскоро починал.

      Попитах ги каде е сега духът на Ванко, защото не е с тях.Отговориха ми, че след тази постъпка бил станал духовен и отишъл в много по-висши светове.

       Върнах се в София и затърсих такава улица, където бездуховните да ме повикат и да ми разкажат за някой духовен.

       А намерих само редици от дървета- дървета от майки-чиновници, с пълно право вкаменени от съществуване, живи и вечно живи тъмни- плешиви и светли –сресани.

ФАЛШИВА МУЗИКА

       Гласът на баща ми и моят глас звучат фалшиво.

       Често съм чувала баща ми да разказва за страшни трагедии, а тези, които го слушат да изкривяват милостиво физиономчията си , като че ли пее леко фалшива песен.

       Аз и изглеждам фалшиво.Сигурно за това, когато споделям най-големите си нещастия всички са по- отвратени: неистово ми махат да спра , добиват вид на хора, които току-що са объркали захарта с отровата за мишки, устните им изглеждат готови да плюят като единствено спасение.

       Може би защото съм израснала без огледало се е получило това разминаване между външността и същността ми.По външност аз съм миловидно момиченце с фалшив глас по същност съм старец, който смята, че целият свят му принадлежи.

       Знаех, че единственото ми спасение е да намеря по- фалшив човек от себе си.Докато мислех да пусна обява , обявата пусна той.Обява за работа.Разбира се това не беше човек, който дава работа, а такъв, който я отнема.Няма по- фалшив човек от този, който взима хляба на хората.Признах го за победител.Всеки наш обикновен разговор звучеше като фалшива симфония, която само ние двамата можехме да създадем.

       Един ден , обаче той започна неистово да ми маха да спра добил вид на човек, който е объркал захарта с отравата за мишки.Разбрах: в този миг той се нуждаеше от поне една истинска дума.Нямах.Все още нямам.

       Тръгнах си сама и беззащитна, свирейки фалшивата си музика.

       Сега ми акомпанира единствено животът.

МАРИЙКА

   Дълго търсих особен глухоням, за да се изповядам. Всички, които бях издирила ми се струваха обикновени колкото и говорещите. Както за всеки чиновник предварително знам, че има леко кисела физиономия, сякаш е отпил евтин, но горещ чай, така бях сигурна, че на лицата на глухонемите е изписано изражение на естествено малоумие.

   Бях на път да се откажа, когато ми посочиха дома на Ани. Била много бедна, живеела без ток, мъжът й – крадец, ходел от затвор на затвор, а имали малко дете...Мъката облагородява, а нейната – прекалена правела лицето й като на светица.

   Когато влязох в бедната стаичка беше привечер. Привечер - времето, което винаги ми е давало усещането за вечност, тук беше донесло тъжен сумрак.

   Чакаха ме трима или четирима човека /не успях да ги видя добре/. Ани и мъжът й ме настаниха на огромното легло, което се намираше по средата на стаята. Обясниха ми, че на него спят те двамата с детето, заедно с всеки беден, когото приберат от улицата. Изведнъж леглото започна да ми се струва съвсем малко. Ани гостоприемно, с жестове ме попита гладна ли съм. Мъжът ѝ ѝ се скара, че се питало умрял, а не жив и я изпрати да рови в голямата тенджера върху печката с дърва.

   Оглеждах я и се опитвах да я преценя. На 35 години нямаше един зъб в устата си, а хилавостта, огромните сини очи и добротата й действително я правеха да изглежда като светица. Всъщност и при нея всичко се оказа нормално и логично.

   Бях решила да си тръгвам, когато Ани запали на малката масичка фитил в бурканче с олио от пържени картофи и ми посочи мястото пред чиния с димяща течност. Каквото и да се съдържаше там трябваше да го опитам - всички ме гледаха в очакване. Сама си бях навлякла на главата това изпитание.

   Седнах и видях срещу мен възрастна жена. Веднага открих в лицето й онова особено лице, което ми трябваше. Малки сини очички, които ме гледаха втренчено през очила с огромни стъкла, като върху едното беше залепено етикетче от маркови, слънчеви очила, носът - остър, но къс наподобяваше човка на папгал, обратна захапка с красиви зъби, но само на долната челюст, горе - въобще липсваха, къса щръкнала коса. Моята особена глухоняма! В този миг, обаче чух дрезгавия й като на папагал глас:

   - Какво правиш? Добре съм. Какво правиш? Добре съм. - не спираше да повтаря.

Нямаше смисъл да й отговарям какво правя, защото тя явно знаеше, за това я попитах как се казва.

   - Марийка.

   -Тя говори - обясни ми мъжът на Анито.

   Дори умееше да пита и да отговаря едновременно. И най - важното: беше достатъчно особена, за да понесе моята изповед.

   Помолих всички да излязат и започнах да разказвам. Когато ми ставаше трудно спирах и поглеждах през прозореца. На вън все още не беше тъмно- виждаше се пуста гора с малки пътечки. Колкото повече напредвах, толкова повече се пробуждаше някакво желание, с което мислех, че отдавна съм се разделила: да ми отговори. Марийка ме гледаше със светнали очи, в които личеше, че става нещо. Изведнъж, без да отмества погледа си от мен, извади бележник и започна да записва. Веднага щом приключих изповедтта си тя, четейки написаното от бележника, запя с дрезгавия си фалшив глас:

   -Изпивам те с поглед, Лили Иванова. Изпивам те с поглед, Лили Иванова.

   Докато недоумявах какво може да значи това вратата на стаята се отвори, влезе мъжът на Анито и й изръмжа:

   -         Млъквай с тази Лили Иванова, че ще те избръсна гола глава и ще станеш Слави Трифонов!

   Преведе  й го с жестове, а после се обърна и към мен:

   -         Тя говори, но е глуха.

   От тогава съм все тъжна. Защо изневерих на особения глухоням?!

ИНТЕРЕСНО НЕЩАСТИЕ

   Разпознавах гопо мечтата му. Да замине за Бургас. Винаги когато му паднеше някой лев,обаче той се оказваше страшно гладен. Отиваше до първото павилионче и започваше да изрежда всевъзможни неща за ядене. В момента, в който продавачката ги свалеше от рафта, той ги грабваше от ръцете й и ги нагълтваше почти цели. После питаше вежливо:

   -Колко Ви дължа?

   -От къде да знам?! - отговаряше продавачката-Вие изядохте всичко още преди да забележа, камо ли да сметна.

   Имам особената страст да виждам в очите на щастливите, празнуващи хора да се отразяват малки бедни къщички, бездомни мръзнещи животни. Там виждах и него – с вечното желание да събере пари за билет от София до Бургас и с вечния глад, който го обхващаше, щом ги видеше в ръцете си.

   Странно, но когато го срещнах скоро той ми каза,че тази негова мечта се е осъществила. Ето как:

   „Хванах се на работа в хранителен магазин, нощна смяна. Работя точно седем часа. Колкото едно пътуване до Бургас. Нямам много клиенти и за това имам достатъчно време да си представям.Когато влизам в магазина  все едно,че се качвам във влака. Казвам „чао“ на предишната смяна,все едно,че те са изпращачите на гарата. После става тихо и студено-все едно,че гледам през прозореца на влака. И виждам щастливи хора и в очите им- малки къщички,запалени огньове, бездомни ,мръзнещи животни.Вече всяка нощ пътувам до Бургас.“

   Нямаше как да не ми е приятел.

ЛЯТОТО НА НАСЕКОМИТЕ

   Защо летата винаги си имат имена! Виждаш, че идва лято , кръщаваш го и  се покръстваш в негово име.

   В нашата фабрика част от работниците произвеждат безобидни и леко обидни насекоми, а друга- по- малка част ги убиват.

    Няма по- красива гледка от убит комар: Една малка тъмносива пехтия, а от нея струи яркочервена човешка кръв. Моята кръв, кръвта на децата ми, на майка ми... Кръв от всички живи. Комарът е по- страшен от лъва. Никога човек не би легнал да спи, ако в стаята му има лъв.

   Сигурно се досетихте вече, аз съм от тези работници във фабриката, които убиват.Аз знам как умира паяк, щипалка, глупак... Да убиеш глупак е изкуство, но колко бързо се размножават! Отрепеш един, а той народил, народил...

   Паякът умира бързо, тихо, изведнъж. Може и да има яйца, но този, който е умрял  поне е  умрял завинаги.

    С щипалката не е така. Първо се опитваш да я бутнеш на земята, за да я настъпиш. Но тя не пада. Взимаш енергия от небето, пак я мачкаш и тя умирайки си отваря двете щипки.Разкъсваш я, а тя още движи щипките си и се опитва да ги впие в някой.

    Но бебетата на глупаците са по- опасни. Веднъж ме блъсна една бебешка количка и щеше да мине върху мен, ако не бях извадила пистолет.

   За добрата старица, обаче ми стана мъчно. Убихме добрата старица, която не даваше да отрежем дърветата, които изпиваха светлината . Умря добрата старица, която командваше всички от знанията на основното си образование. Няколко дни след като я погребахме в нейната къща започна да бръмчи прахосмукачка. Помислихме, че там се е настанил някой неин наследник. Когато влязохме видяхме, че прахосмукачката си чисти сама. Добрата старица се беше преродила в прахосмукачка, която никой не може да изключи.

   Заради нея сега ще произвеждаме във фабриката зима, че може да няма какво повече да се убива, но и да няма нищо, което да се ражда.

ПРАЗНИЦИ УМИРАТ КАТО ХОРА

   Какво нахалство са празниците.Какви човеци са! Ядат ,дебелеят, заемат място накрая изчезват безследно.

   Излизам.Тишина сякаш всички са измрели.

   Обичам така.Възхвалявам смъртта.Най- чудесния подарък- свободното място : старо , дървено коридорче съвсем празно скърца и се люлее от силния вятър , защото виси някъде във въздуха.

   От едната му страна е моята стая- пак съвсем малка, дървена, празна с кръгло мътно прозорче.От него се виждат огромни вълни, които могат да погълнат и стаичката и коридорчето.

   От другата страна- огромна, празна сцена.

   А отдолу, под тях- страшно, разярено море.Без брегове и без дъно.

  И тогава идва любовта и се прави, както хората се правят на дядо Мраз, на дебел чиновник в черен костюм и бяла риза.

   Но аз я познавам по белите , тънки пръсти.Бели като снегът  сложил ръце върху земята и ми направил място.